Пощенската картичка
- Автор: Флеминг Лия
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-619-151-289-8
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пощенската картичка». Краткое содержание книги:
Великобритания, 1923. Седемгодишната Каролайн расте на воля в красиво старинно имение в шотландската провинция. Своенравното момиченце обожава белгийската си бавачка и с нетърпение очаква посещенията на леля си Фийби – единствената й жива роднина, от Лондон. Красивата леля е актриса и я глези като никой друг. Но тайната, която пази, ще преобърне живота на Каролайн завинаги.
„Впечатляващ исторически роман, който остава в мислите дълго след отгръщането на последната страница… „Пощенската картичка” е истинско съкровище! Лия Флеминг е роден разказвач!”
Докато наближаваха града, все по-често срещаха хора и цели семейства, влачещи ръчни колички, затрупани с матраци, деца и пилета. Те отиваха на запад, бягаха от града, който вече бе победен от бомбите и глада.
- Руснаците идват! - предупредиха ги те. - Връщайте се!
- Трябва да си намерим подслон - настоя Мари и огледа все по-пустите улици на града. -Не можем да продължаваме. - Забеляза камбанария. - Нека да потърсим убежище там. Няма да ни изгонят от Божия дом. Това е единствената ни надежда. На Кали й бе ужасно трудно дори да изкачи стъпалата. Мари отвори голямата дървена врата, но вътре бе хладно и мрачно, единствената светлина идваше от малкото мъждукащи свещи. Кали се свлече на пода, напълно изтощена, и погледна към изрисувания таван, който се завъртя над главата й. Църквата бе католическа и всичките й златни статуи я гледаха със съчувствие.
От сенките иззад изповедалнята излезе свещеник.
- Мога ли да ви помогна?
Мари коленичи пред него.
- Помогнете ни, моля... Оставяме се на вашата милост, отче. Нашата приятелка е много болна. Ние сме френски работнички. Нуждаем се от помощта ви. Не сме яли от три дни. Вървяхме много дълго, не можем да продължим - призна тя.
- Бегълки ли сте? - попита той и ги огледа една по една.
- От трудовия лагер в Маркклеберг. Накараха ни да тръгнем за друго място. Ако ни върнат там, ще ни обесят. Моля, помогнете ни - добави Мади на немски. - Няма къде другаде да отидем. Лоте е много болна заради мръсната вода...
Свещеникът заключи вратата на църквата и им направи знак:
- Елате с мен. Ще можете ли да се качите по стълбището?
Поведе ги нагоре по витото стълбище към камбанарията, до площадката около камбаните. Кали трябваше да изпълзи на ръце и колене.
- Изчакайте тук. Ще ви донеса храна.
Когато слезе долу, Мади и Мари се запитаха дали няма да ги предаде на местната полиция. Дали наистина бяха в безопасност? Само времето щеше да покаже. Кали вече не се тревожеше за нищо. Ангелите на тавана се въртяха около нея, докато се унасяше и отново идваше за малко в съзнание. Лежеше в ступор, сред пот и болка, без да се интересува дали ще оживее, или ще умре.
Кали се събуди от камбанен звън. Огледа се - беше в стая с плочки, отначало не виждаше ясно, но някаква странна фигура се движеше наоколо. Имаше леген и кана. Тя лежеше в легло с чисти чаршафи, а през сводестия прозорец се виждаше разлистено дърво и топли слънчеви лъчи сгряваха лицето й. Опита се да седне, но се отпусна назад, слаба и побледняла. Тогава видя розово лице с касинка на главата да се взира в нея.
- Вие сте отново с нас - каза жената на развален френски. - Нашата мистериозна дама се завърна.
- Merci, madame, mais oui - отвърна инстинктивно Кали. - Къде съм, в Брюксел ли?
Дали не бе сънувала целия този кошмар?
- В болницата на манастира „Света Елизабет“... Не се притеснявайте, войната свърши. Вие не сте ни вече враг, нито ние на вас. Отец Бернхард ви доведе при нас. Открил ви припаднала в църквата.
- Това болницата на затвора ли е?
Кали си спомняше една мила надзирателка в някакъв затвор, но останалата част й бе като в мъгла. Кой бе отец Бернхард?
- Просто си починете, бяхте много болна. Не се опитвайте още да се движите. Достатъчно е, че сте будна след тези ужасни преживявания. Вашето тяло се бе предало, но сега е отново готово да живее.
- Къде съм?
Кали не можеше да осмисли цялата тази промяна. В главата й цареше пълен хаос. Сънуваше, че е била в гората и е бягала от войници, имаше кучета и пушки, и хора, висящи от дърветата, и скелети на земята в снега. Съзнанието й бе загубило силата си като локомотив, останал без пара - колелата вече не се завъртаха. Защо не можеше да си спомни нищо? Какво правеше в този манастир? Отпусна се назад, изтощена от усилието да се опитва да мисли. Коя беше тя? Започна да се паникьосва, осъзнала, че дори не може да се сети за името си.
По-късно същия ден един лекар в бяла престилка и с очила дойде да я прегледа. Той потупа гърдите й, опипа мускулите, погледна в устата, но така и не я погледна в очите.
- Коя съм аз? - попита тя като безпомощно дете.
- На картона ви пише, че сте френска работничка, докарана от свещеник, и че се нуждаете от грижи - отвърна той, все още без да я поглежда. Неговият френски беше бавен и несигурен. - Боледувахте от коремен тиф, усложнен от недохранване и инфектирани рани.
- Моля ви, помогнете ми да си спомня - помоли тя.
Мъжът не вдигна глава, докато записваше нещо в картона й.
- Бъдете търпелива, млада госпожице. Нужно е време, за да се възстанови човек от сериозно заболяване. Ще си спомните, когато сте готова за това. Обикновено има добри причини, поради които хората избират да забравят. Сестрите казват, че докато сте били в треска, сте бълнували и сте пели някаква детска песничка на холандски. Това може да ви помогне да си спомните. - Лекарят я изгледа странно. - Изгориха дрехите ви. Това е редовна мярка при хора, които идват от трудовите лагери. Може да ви помогне също и фактът, че сте имали дете. Тялото ви ми го каза. От тези парченца от пъзела може да сглобите нещо. Или пък не.