Върховният повелител

— Две години, след като бях избран за Върховен повелител, до мен достигнаха слухове за странни ритуални убийства в града – продължи Акарин. – Стражата смяташе, че жертвите са белязани по определен начин, за да си личи, че са наказани от Крадците. Аз знаех, че истината е друга.

Проучих случаите, дегизирах се и започнах да обикалям из копторите, където действаха убийците – слухтях и задавах въпроси. Когато намерих първия убиец, той беше точно такъв, какъвто очаквах – сачакански черен магьосник.

За щастие той беше слаб и го подчиних с лекота. Прочетох мислите му и научих, че е роб, освободен и обучен в черната магия, като в замяна на това се е нагърбил с опасна мисия. Карико го беше изпратил, за да прецени каква е силата на Гилдията, а също, ако му се отвори възможност, да ме убие.

Дакова е разказал на брат си всичко, което е научил от мен, включително, че Гилдията е забранила черната магия и е станала много по-слаба, отколкото е била някога. Но Карико не се осмелява да нападне Гилдията сам. Решил е да убеди останалите да се присъединят към него. Ако успее да докаже, че Гилдията е толкова слаба, колкото брат му е смятал, че е, лесно би могъл да намери съюзници сред останалите ичани.

Акарин погледна нагоре. Сония проследи погледа му и видя, че е насочен към краля. Монархът наблюдаваше Акарин внимателно. Сония почувства как в нея се пробужда надежда. Дори и кралят да не повярваше изцяло в разказа на Акарин, сигурно щеше да сметне за необходимо да подложи думите му на проверка. Можеше дори да пощади живота му и да му позволи да остане в Гилдията, докато...

Погледът на краля внезапно се премести и се насочи към нея. Зелените му очи бяха непоколебими; тя преглътна и се насили да издържи погледа му. „Истина е – помисли тя. – Повярвай му”.

— Какво направихте с роба, когото намерихте в града? – попита Лорлън.

Сония премести погледа си надолу, към Разпоредителя, а после – към Акарин.

— Не можех да го освободя и да го оставя да продължи избиването на жители на Имардин – каза Акарин. – Не можех и да го доведа в Гилдията – той щеше да предаде всичко, което види, на Карико, включително и информацията за слабостта на Гилдията. Нямах друг избор, освен да го убия.

Лорлън повдигна вежди. Преди той да успее да зададе следващия си въпрос, Акарин продължи разказа си. В тона му имаше мрачно предупреждение.

— През последните пет години проследих и убих девет такива шпиони. От мислите им узнах, че Карико е направил два неуспешни опити да обедини ичаните. Боя се, че този път ще успее. – Акарин присви очи. – Последният изпратен от него шпионин не беше роб. Тя беше ичани, и несъмнено е прочела мислите на лорд Джолън и е научила всичко онова, което исках да запазя в тайна от сачаканците. Ако беше направила така, че смъртта на Джолън да изглежда естествена и беше оставила семейството му и прислугата живи, никой от нас нямаше да се усъмни и сигурно нямаше да разбера, че ичаните знаят истината за Гилдията. Вместо това тя се е опитала да натопи мен и така ме принуди да ви разкрия за съществуването на ичаните. – Той поклати глава. – Надявам се да извлечете полза от това.