Три сестри, три кралици
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #8
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Три сестри, три кралици». Краткое содержание книги:
Започнала съм да се разхождам до крепостните стени вечер. Понякога Джеймс идва с мен, с лорд-шамбелана му, Дейви Линдзи, до него. Мисля си, че движението се отразява добре на мен и на бебето, което толкова тежи в корема ми. Обикалям замъка от една кула до другата, наблюдавайки пътя, който лъкатуши нагоре през дърветата от градчето отдолу, докато небето притъмнява. Взирам се над заоблените хълмове към зеления юг; пътят, който ще ме отведе до свободата ми, е една зелена пътека, която се спуска от върха на нашия скален зъбер, през града, покрай полята, а после изчезва в мрака на гората. Нещо привлича погледа ми: облак прах и проблясване на метал.
Благодаря на Бога! Спасена съм — това е армията на Хари. Това е триумфално нахлулата армия на Хари. Той е дошъл лично, потеглил е в поход на север, превзел е Единбург и е продължил, за да нападне Олбъни в тил и да ме освободи, и шотландските лордове ще видят, че когато се опълчат на една английска принцеса, възмездието е бързо. Обзема ме ликуване пред това леко, искрящо проблясване на метал сред дърветата — английската армия, идваща в помощ на една английска принцеса, може би дори с брат ми начело, като подобава на истински благороден рицар.
Примижавам и засланям очите си с длани, за да съсредоточа погледа си върху знамената. Струва ми се, че виждам розата на Тюдорите, моята роза. Струва ми се, че виждам зъбчатата решетка на крепостна врата — гербът на Боуфорт, знамето на почитаемата ми баба. Мисля си, че виждам кръста на Свети Георги — червен на бял фон.
— Погледни! — казвам на Дейви, с весели нотки в гласа. — Какво виждаш? Какво е това по пътя за Единбург?
Дейви Линдзи се изкачва на издигнатото стъпало на наблюдателницата и поглежда накъдето соча. Слиза мълчаливо, лицето му е пребледняло. Зад него Джордж Дъглас се е прислонил до една от кулите.
— Гледай, Джордж! — извиквам и соча натам, където облакът прах крие крачещите напред мъже и конете, идващите зад тях каруци. Разтривам очи с двата си юмрука, с надеждата да греша, с надеждата, че вечерното слънце лъже, но сега виждам съвсем ясно. Това не са обичните знамена на страната ми, задаващи се по пътя за Единбург към самите стени на крепостта. Не е армия, дошла да ни избави. Сега дори чувам грохота на колелата на тежките каруци и мученето на воловете, които мъкнат тежестта. Това е артилерията на моя съпруг Джеймс, оръдията, които той проектира и отля. Това беше голямата му гордост. В предния край на кервана от каруци е най-голямото от всички оръдия, най-голямото оръдие в Европа, онова, за което той каза, че поставяло края на рицарското благородство в боя и началото на нов начин на воюване, оръдието, наречено Монс. Джеймс казваше, че никоя крепост не би могла да устои на огромната мощ на това оръдие. Херцогът на Олбъни е докарал оръдието на съпруга ми, за да го използва срещу мен, заедно със седем хиляди мъже, които го подкрепят, и това е краят на моето неподчинение и краят на надеждата ми, ще трябва да се предадем, преди той да срине стените на замъка ми и да сравни Стърлинг със земята. Обръщам се към Джордж Дъглас.
— Ще трябва да се предам — казвам. — Кажи на Ард.
С мрачно изражение, той кимва.
— Отивам веднага.
Единбургската крепост, Шотландия
Август 1515 г.
Аз съм пленница на собствения си народ. Синът ми, кралят, законният крал на Шотландия, и неговият брат, следващият поред наследник, са задържани в замъка Стърлинг, почитани като гости, но всъщност затворници на вероломния херцог, който държи ключовете. Аз, кралицата регент, съм задържана в Единбургската крепост, като че ли съм престъпница, като че ли съм затворник, очакващ процес, очакващ екзекуция.
Бог знае какво ще стане с нас. Джордж Дъглас изчезна дори още преди оръдията да бъдат докарани пред замъка. Дотук с обещанието му да ме пази, за да може брат му да отиде на безопасно място — още щом зърна Монс за пръв път, той изчезна. Другите слуги се изпариха. Не зная къде е Арчибалд. Не знам защо Хари не поиска от френския крал Олбъни да ми върне замъка. Отведох малкото си момче Джеймс надолу по стълбата да предаде замъка на входната порта, и, както подобава на малкия крал, какъвто е, той не трепна. Само на три години е, но се държи като принц. Малкият ми син взе ключовете на замъка Стърлинг и ги връчи на онази френска марионетка, без да трепне дори за миг.
Един истински мъж, един истински благороден рицар никога не би разделил една майка от момчетата ѝ и не би я прогонил от собствения ѝ дом. Но Олбъни ме повери на лордове, които са му верни, и ме изпрати обратно в Единбургската крепост. Момчетата ми върна в детската им стая в Стърлинг. Дейви Линдзи отиде с тях, покланяйки ми се леко, сякаш за да каже, че където и да отиде Джеймс, преданият му настойник ще го последва. Олбъни поведе армията си нататък, преследвайки невинния ми съпруг и неговото семейство. Казва, че ще се погрижи законът в Шотландия да се простира от море до море. Казва, че съветът на лордовете го е назначил да управлява, и той ще управлява справедливо. Но той не е човекът, способен да стори това. Имаше един човек, който можеше да го прави; но него вече го няма, а Катерина Арагонска държи тялото му, полузабравено, покрито със слой олово, някъде в сандък в Лондон.