Три сестри, три кралици
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #8
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Три сестри, три кралици». Краткое содержание книги:
— И най-хубавите покои не са много удобни — предупреждава ме той. — Но дамите ти ще се погрижат за теб.
Не проумявам защо би ме завел на място, което нито може да се отбранява, нито е удобно, но се качвам в покоите си, без да се оплача дори с една дума. Той е прав, зад студените стени е влажно и мрачно. От огъня, запален в спалнята ми, постоянно се издига дим, който излиза навън, нагоре и през стреловидните прозорчета, а когато отивам да погледна навън, към морето, потръпвам в студената мокра мъгла, която нахлува и вътре. Макар да се опитвам да се радвам, че кулата ми няма как да бъде атакувана откъм сушата, не мога да не закопнея за удобствата, които оставих зад себе си в Линлитгоу.
— Донесете грейка, ще си легна — решавам. Но после следва дълго обсъждане къде може да е грейката, и дали една тухла няма да свърши същата работа, и дали чаршафите, които са груби и драскат кожата, не са всъщност влажни. Толкова съм уморена, че лягам на леглото и се увивам в пътното си наметало, докато дамите се опитват да измислят как да направят стаята по-удобна и да ми намерят нещо, годно за ядене.
Всичките ми кралски мебели и завивки са оставени в Линлитгоу. Ще пристигнат чак след дни. Имам само една смяна дрехи. Разбирам, че не можехме да пътуваме с каруците с всичките ми притежания, но всичко това не е достатъчно добро за мен. Не мога да допусна да бъда пренебрегвана. Задрямвам за кратко, но се събуждам, когато Ард идва бързо до леглото ми.
— Какво има сега?
Той хапе долната си устна, изглежда силно обезпокоен.
— Съобщение от Олбъни. Знае, че си тук. Ще трябва да отидем в замъка на семейство Хюм, Блекадър. Там има достатъчно голям гарнизон и охрана, те обещаха да те защитават. Не им е останало нищо за губене — вече са заклеймени като предатели. Освен това им е платено добре.
— Платено ли? — питам настойчиво. — Не от мен!
— Дейкър — казва той кратко. — Плаща на всички погранични лордове.
— Но за какво?
Именно съветите на Дейкър ме въвлякоха в тази опасност. Доверявах му се за всичко.
— Плаща на лордовете да поддържат постоянен смут по границите — казва Арчибалд, — за да може да се намесва с претенцията, че поддържа мира. За да може самият той да извършва набези като грабител, да предизвиква смут и да отмъква добитък. За да става така, че някои лордове да са задължени на Англия за пари или подкрепа, и за да може брат ти да твърди пред владетелите на Европа, че шотландците са неуправляеми. За да може всички ние да изглеждаме като незачитащи законите глупаци.
— Той е главният съветник на брат ми! — възразявам. — Служи ми. Верен ми е, зная това. Съветва ме, грижи се за безопасността ми.
— Това не му пречи да бъде враг на шотландците — казва студено Арчибалд. — Във всеки случай, платил е на семейство Хюм достатъчно, за да ги задържи на твоя страна. Можем да отидем там.
— А вещите ми, и роклите и накитите ми? Нали всички каруци ще дойдат тук?
— Могат да бъдат прибрани на сигурно място тук, докато изпратиш да ги докарат.
— Не можем ли да останем тук и да преговаряме с Олбъни? — питам немощно.
— Ще ми вземе главата — казва Ард мрачно. — Наруших думата си заради теб, помниш ли?
Потръпвам.
— Тръгваме веднага.
Потегляме на развиделяване и аз се качвам уморено на коня зад него. Допирът на жакета му до бузата ми ме успокоява като прегръдка. Мирисът му, профилът му, който зървам за миг, когато поглежда назад, усмихва ми се и пита: „Добре ли си?“ — всички тези неща ме карат да се чувствам обичана и закриляна.
Изтиквам предателските мисли в дъното на ума си. Няма да мисля, че отиваме при Уилям Хюм, защото Ард не знае какво друго да направи, и за по-лошото — ако Дейкър плаща на пограничните лордове да се бунтуват, значи ли това, че е плащал и на съпруга ми? Плащал ли е на клана Дъглас, преди да се омъжа за Ард? Дали съм се омъжила за шпионин на Дейкър?
Няма път, няма пътека. Има изровен коловоз, достатъчно широк за човек, който язди сам от едно село до друго; но само толкова, а през част от пътя яздим напряко през ниви, в които реколтата стои струпана на кръстци. За посоката се ориентираме единствено като се стараем скалистите брегове на морето да бъдат от лявата ни страна, и да се движим на юг. Небесата се извиват като свод над нас, земите наоколо са необятни, а когато вдигна поглед, виждам как нивята се стелят чак до далечния хоризонт, към далечните хълмове. Арчибалд познава земята на мили около замъка си, а после вземаме по някое момче от всяко село, покрай което минаваме, за да ни упъти до следващото.
Яздя, зашеметена от умора и болка, и заспивам, облегната на гърба на съпруга си, като се вкопчвам в него и простенвам леко, усещайки нова зловеща болка в слабините, сякаш нещо стърже вътре, в самата кост.