Седмият печат
- Автор: душ Сантуш Жозе Родригеш
- Серия: Професор Томаш Нороня #3
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Переводчик: Велин Мануел ду Насименто
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Седмият печат». Краткое содержание книги:
наведе и я целуна по лицето.
- Здравей, мамо, добре ли си?
Дона Граса вдигна зелените си светли очи и ги впи в сина си, който стоеше в трепетно очакване.
- Татко! - възкликна тя, разтваряйки ръце. - Татко!
Томаш я изгледа смаян.
- Мамо, аз съм. Томаш.
Тя се вгледа в посетителя колебливо, после сякаш се опомни.
- Ох, извинявай - каза дона Граса, поклащайки глава, ся каш искаше да се отърси от нещо. - Объркана
съм напоследък. Заприлича ми на моя баща. - Погали го по лицето. - Хубав си като него.
- Така е, наследил съм му гените.
- Онзи ден майка и татко ми казаха, че приличаш на ангел.
Синът седна на празния стол пред дона Граса. Нямаше съмнение, че беше объркана, говореше за
родителите си като за живи.
- Как се чувстваш тук? - попита той, сменяйки темата на разговора.
- Мъчно м и е за вкъщи. Вече казах на баща ти, че искам да се връщам.
Спомените и се бяха смесили. Във въображението и нейният съпруг продължаваше да е жив и навярно
доста по-млад.
- Мамо, добре ли спиш?
- Всякакви непознати хора нахълтват в стаята ми, голяма досада.
- Това са служителките от дома. Трябва да видят дали всичко е наред.
- Предпочитам Алзира, свикнала съм с нея. - Беше домашната пом ощнич ка от времето, когато Томаш
учеше в гимназията. - Освен това готви по-добре. Тукашните служители трябва да изкарат курс за
готвачи, като онзи по телевизията, нали го знаеш? Онази програма на... Мария де Лурдеш Модещо.
Томаш се огледа наоколо, наблюдавайки възрастните, нася дали в дневната. Неколцина си подремваха,
други бяха зареяли поглед в пространството, една старица плетеше, трима иг раеха на карти.
- Не си ли намери приятелки т ук, мамо?
- Разбира се, че намерих - каза тя. - Знаеш ли кого срещнах т ук?
- Не.
- Деолинда. Сещаш ли се коя е?
- Нямам представа.
- Разбира се, че я знаеш. Запознахме се с нея още докато ходехме на уч илище.
- Мамо, никога не съм ход ил на уч илище с теб. Когато ти си ходила на уч илище, аз не съм бил роден.
Дона Граса се замисли, опитвайки се да сложи ред в паметта си.
- Прав си, виж колко съм отнесена. Аз и баща ти я познава ме от училище. - Повдигна рамене. - Та ти
разправям, че я срещнах тук.
- И как е тя?
Майка му се разсмя.
- Тя е истинска разврат ница - прошепна дона Граса. - Винаги си е била лудетина и явно не се е
променила. То е в кръвта и, нищо не може да се направи.
- О, така ли?
- Не можеш да си представиш какви номера върти всеки ден. Боже милост иви!
- Кажи де.
Дона Граса се наведе и зашепна, сякаш споделяше тайна.
- Знаеш ли, иска да сваля санитаря.
- Кой санитар?
- Едно м ладо момче, което раб от и тук. Деолинда все го мо ли да и слага вазелин в ануса, но лекарят
вече я хвана и и каза, че няма никакъв проблем с ануса. - Хихикане. - А тя, хитрушата, настоява. Казва,
че мъжете вече не са като преди, че всич ки са педали, и продължава да настоява да и слагат вазелин в
ануса.
- Гледай я ти дъртушата - усмихна се Томаш.
Дона Граса погледна настрани и изтръпна.
- Шшшт! - каза тя. - Ето я, идва.
Синът обърна глава и видя една възрастна жена, която се приближаваше с игрива походка и чаша чай
в ръка. Носеше сива рокля, дълга до пода.
- И кое е това хубаво момче тук? - попита госпожата, приб лижавайки се до масата.
Дона Граса се прокашля.
- Деолинда, ст ига глупости. - Хвана сина си за ръка. - Това е моят Томаш.
Деолинда го огледа от главата до петите.
- Хм... никак не е зле - произнесе се тя. - Виж, момче, знаеш ли как се слага вазелин на една госпожа?
XXVI
Т АБЕЛАТ А НА ИЗЛИЗАНЕ ОТ МАГИСТРАЛАТ А СОЧЕШЕ ПОЗНАТ ИЯТ конт роле н пункт на Алверка, когато Тома ш,
придържайки с една ръка волана, с другата постави слушалките и избра номера.
Мобилният иззвъня от другата страна на линията.
- Здравейте, професоре - поздрави гласът, който отговори на повикването. — Завърнахте ли се вече?
- Как си, Орлов?
- Гладен! - оплака се руснакът. - Още не съм вечерял. Хайде, разправяй. Срещнахте ли се с приятеля
си?
- Да.
- Къде е той?
- Не знам.
Орлов цъкна недоволно.
- Вижте какво, професоре - изрече той със снизход ително търпение. - Все пак трябва да ни разкажете
нещо, нали? В края на краищата Интерпол заплати разноските по пътуването ви. Щом сме платили,
имаме право да знаем какво се е случило.
- Несъмнено - призна Томаш. - Проблемът е, че не мога да ви кажа къде се намира, тъй като аз сам ият
не знам.
- Как така? Нали сте се видели с него?