Седмият печат

зираха на светлината. Но екзотичното излъчване на цветната градина идваше най-вече от небесносинята

нигела с разтворени като звезди венчелистчета.

Томаш влезе в дома и сякаш попадна в друг свят. До този момент не можеше да се освободи от

страшното преживяване в Сибир. Не можеше да заличи спомена от изстреляния откос с Калашников,

който беше раздробил главата на Надежда, нито образа на девойката, просната на поляната в тайгата.

Звукът и образът постоянно гнетяха Томаш, споменът пулсираше в главата му през целия път от

бреговете на Байкал до старческия дом в Коимбра.

Но в момента, в който прекрачи входната врата, натрапчивият кошмар внезапно отлетя, сякаш

съзнанието му милостиво се беше съгласило на примирие. Сякаш подсъзнанието му подсказваше, че за

да се справи с новия проблем, не биваше да внася тук предишния - за всяко нещо си имаше време. С

внезапно прояснена и спокойна глава, Томаш се запъти направо към кабинета на директорката в средата

на коридора и спря едва пред табелката с името Мария Флор на дървената врата.

- Може ли? - попита той, над ничайки в стаята малко след като беше почукал.

Директорката вдигна глава от документите, които преглеждаше, и му отправи очарователна усмивка.

- Заповядайте, професоре - каза тя и го покани на мястото пред бюрот о. - Мислех, че сте изчезнали от

лицето на земята.

Томаш се настани на стола.

- Малко оставаше - отговори т ой, потръпвайки. - Бях извън страната, където попаднах в доста сложна

ситуация. Върнах се едва днес. Веднага щом слязох от самолета в Лисабон, минах да взема колата и

дойдох направо тук, в Коимбра.

- Забелязах, че не сте ни посещавали скоро.

Посетителят се сви на стола и сведе очи, малко засрамен от онова, което навярно си бяха помислили

за отсъствието му.

- Извинявам се, така се налагаше. Служеб ни задължения - оправда се той от ново. После вдигна глава,

сякаш искаше да покаже, че е приключил със самокритиката. - Майка ми как е?

- Избяга.

Томаш отвори широко очи. Отговорът го разтърси безцеремонно като шамар.

- Моля?

- Майка ви избяга.

- Как така избяга?

- Много прост о. Взе си нещата и излезе през вратата.

- Но... вие сте я оставили да си замине?

Директорката въздъхна.

- Професоре, какво можехме да направим? Не забравяйте, че всич ко това е ново за нея. Майка ви е

свикнала с определен начин на живот. И изведнъж се оказва в друга среда, съвършено непозната и

чужда за нея, при това против волята и. Както можеше да се очаква, реакцията и беше негативна.

Томаш почувства как гневът напира в гърдите му като вулкан, готов да изригне.

- Но как можахте да я оставите да си тръгне оттук?

- Доколкото знам , професоре, майка ви е пълнолет на и има всички права, включ ително свобода на

движение. Щом си е взела нещата и е напуснала, какво бихме могли да направим ние? Тя не е затворник

все пак. Не е осъдена от нито един съд, нали?

- Но тя не може да стои сама, без надзор! Тя е опасна за самата себе си. Къде е майка ми сега?