Падение и подем

– Третата вдясно – каза тихо.

Втурнах се нагоре, вземайки по две стълби наведнъж. На едно от последните стъпала се подхлъзнах и зле ударих коляното си. Но почти не почувствах болка. Закуцуках по коридора, броейки вратите. Ръцете ми така се тресяха, че едва на втория опит успях да пъхна ключа в ключалката.

Стаята беше боядисана в синьо и червено – весели ярки краски, каквито преобладаваха в цялата странноприемница. Забелязах куртката на Тамар, метната на стола до тенекиения леген; двете тесни легла, събрани заедно, намачканите вълнени одеяла отгоре. Прозорецът беше отворен и през него струеше есенното слънце. Прохладен бриз повдигаше завеските.

Затръшнах вратата след себе си и тръгнах към прозореца. Вкопчих се в перваза, отчитайки бегло порутените къщурки в покрайнините на селището, скалните вретена в далечината, планината отвъд тях. Почувствах напрежение в раната на рамото, усетих как мракът се надига в мен. Опънах невидимата нишка, за да го открия, докато в главата ми се въртеше една-единствена мисъл: „Какво си сторил?!“.

При следващото поемане на въздух вече стоях до него, но очертанията на помещението около мен оставаха размазани.

– Най-после – посрещна ме Тъмнейший. Обърна се и красивото му лице дойде на фокус. Привел се беше пред опушено огнище. Очертанията на лавицата над камината ми бяха до болка познати.

Сивите очи на Тъмнейший гледаха празно, обсебено. Дали смъртта на Багра беше причина за това, или някое ужасяващо престъпление, извършено на това място?

– Ела – тихо ме подкани. – Искам да го видиш.

Цялата треперех, но му позволих да вземе ръката ми и да я пъхне под своята. Щом го направи, всичко около мен доби ясни очертания и помещението се избистри пред погледа ми.

Намирахме се в някогашната гостна на Керамзин. Протритите дивани бяха почернели от сажди. Безценният самовар на Ана Куя лежеше повален на една страна, превърнат в потъмняла купчина метал. От стените нищо не беше останало – виждаше се само овъглен нащърбен скелет, спомен за това къде е била някога вратата. Витата метална стълба, която едно време водеше към музикалната стая, беше огъната от огъня и стъпалата ù се бяха стопили в обща маса. Тавана го нямаше. Можех да гледам право през развалините към втория етаж. От мястото, където навремето беше мансардният етаж, сега ме гледаше сиво небе.

„Странно – помислих си глупаво. – Слънцето все още грее над Два Столба.“

– Тук съм вече дни наред – каза той, превеждайки ме през развалините, минавайки покрай купчини отломки и онова, което навремето беше фоайе. – Чаках те.

Каменните стъпала, които водеха към парадния вход, бяха потънали в пепел, но невредими. Съзрях дългата покрита с дребен чакъл алея за каретите; белите колони на портата; пътя, който водеше към града. Близо две години бяха минали, откакто за последно видях тази гледка, но иначе всичко си беше постарому.

Тъмнейший постави ръце на раменете ми и бавно ме завъртя в кръг.

Краката ми се подкосиха. Паднах на колене, затискайки устата си с ръце. Някакъв звук се изтръгна от вътрешностите ми, твърде разпокъсан, за да се нарече писък.