Невидимият пазител [bg]

Запозна се с Жан Мартен в последната година от следването си. Той, уважаван белгийски психолог, гостуващ професор в университета, бе по-възрастен от нея с двайсет и пет години. Излизаха тайно по време на последния курс и когато тя се дипломира, се ожениха в малък параклис в покрайнините на Париж. На сватбата присъстваха трите сестри на Жан с техните съпрузи, децата им и стотина приятели. Нито един роднина на Енграси. На зълвите си каза, че семейството й е малко и отдадено на работата, а родителите й са прекалено възрастни, за да пътуват. На Жан каза истината.

Не искаше да ги вижда, не искаше да говори с тях, нито да трябва да пита за съседите и старите познати, не искаше да знае какво се случва в долината, не искаше влиянието на родното й място да я достигне там, защото предусещаше, че заедно със себе си ще донесат и онази енергия на водата и планината, онзи дълбоко вкоренен зов, който всеки роден в Елисондо усещаше в себе си. Жан се бе усмихнал, докато я слушаше, сякаш бе малко момиче, което разказва лош сън, и я бе утешил точно по подобен начин, смъмряйки я нежно.

— Енграси, ти си голям човек, щом не искаш да идват, няма да идват.

И бе продължил да чете книга, сякаш разговорът не беше по-важен от избора между лимонова или шоколадова торта.

Животът не можеше да бъде по-щедър към нея. Живееше в най-красивия град на света, в университетска среда, която държеше ума й бодър, а сърцето изпълнено с абсурдната увереност, която дава вярата, че имаш всичко, освен децата — те така и не дойдоха през петте години, през които продължи сънят… Точно до деня, когато Жан умря от инфаркт, докато пресичаше градините срещу кабинета си в Париж.

Нямаше спомен от онези дни, предполагаше, че ги бе прекарала в шок, макар да помнеше, че се бе държала спокойно и овладяно, с хладнокръвието на човек, който не вярва в случилото се. Започнаха да се редуват седмици на приспивателни и сълзливи посещения на нейните зълви, които настояваха да я закрилят от външния свят, сякаш това беше възможно, сякаш сърцето й не бе погребано в едно парижко гробище, така студено и безжизнено като това на Жан. Докато една нощ не се събуди, обляна в пот и плач, и разбра защо не плаче денем. Стана от леглото и обиколи отчаяно огромния апартамент, търсейки следа от присъствието на Жан, и макар там да бяха очилата му, книгата, все още отворена на страницата, която бе отбелязал, пантофите му и календарът в кухнята, чиито квадратчета бяха украсени със ситния му почерк, повече не го откри и тази истина опустоши душата й, вледени къщата и направи Париж непоносим за живот.