Мозайка от убийства [bg]

В интерес на истината аз не го бях виждала от цяла седмица. Бях на турне с един от нашите автори, което продължи от вторник до петък; имахме събития в Бирмингам, Манчестър, Единбург и Дъблин, както и интервюта за радиото и вестниците. Обиколката мина изненадващо добре. Когато се прибрах късно в петък следобед, той вече си беше тръгнал от офиса. Ръкописът на „Мозайка от убийства“ ме очакваше на бюрото ми. На следващия понеделник, докато оставях чантата си и включвах компютъра, аз си дадох сметка, че двамата сигурно сме го прочели по едно и също време, така че в крайна сметка не е имало как той да знае, че ръкописът не е завършен, когато ми го е оставил.

Той вече беше в кабинета си, който беше на първия етаж, в срещуположния край на коридора. Прозорците гледаха към голямото кръстовище — на Ню Оксфорд Стрийт и Блумсбъри Уей. В другата част от сградата, където беше моят кабинет, беше по-тихо. Стаята му беше елегантна, с квадратна форма и три прозореца, множество етажерки за книги, разбира се, и изненадващо голям брой награди, изложени на показ. В действителност Чарлс не обича церемониите, на които се връчват литературни награди. Смята ги за необходимо зло, но през годините издателство „Клоувърфлийф Букс“ успя да спечели доста награди — британската награда за литература; „Златен кинжал“, която се връчва от асоциацията на писателите-криминалисти; наградата на гилдията на независимите издателства — и по някакъв начин всички те са намерили място в кабинета му. Всичко беше много подредено. Чарлс обича да знае къде се намира всяко нещо и има секретарка на име Джемайма, която се грижеше за това, въпреки че точно в момента явно я нямаше. Беше седнал зад бюрото си, а пред него беше собственият му екземпляр от ръкописа на „Мозайка от убийства“. Забелязах, че си е водил бележки в белите полета на страниците — с писалка с червено мастило.

Нека да опиша Чарлс такъв, какъвто беше в този ден. Беше на шестдесет и три години, облечен както обикновено — с костюм и вратовръзка, а на безименния си пръст носеше тясна златна халка. Илейн му я беше подарила за петдесетия му рожден ден. Когато влизах в малко мрачния му кабинет, винаги ми приличаше на кръстник — като онзи от прочутия филм. От Чарлс не струеше никаква заплаха, разбира, се, но в излъчването му имаше нещо италианско — с пронизващия му поглед, особено тънкия му нос и високите, доста аристократични скули. Имаше бяла коса, падаща небрежно до яката му. Беше в доста добра форма за мъж на неговата възраст, макар че дори не би си представил да влезе в зала за фитнес, и имаше много силно присъствие. Често водеше кучето си със себе си, когато идваше на работа, и то беше там и сега — женско, от породата златист лабрадор, то в момента спеше на едно сгънато одеяло под бюрото му.