Защото вярваш в любовта

Ан Моубри беше в салона и учеше Моли и Ейми да бродират, когато ги посети лорд Халдоран. Тъй като прислужницата имаше свободен следобед, тя отвори вратата лично и извика от изненада.

Халдоран свали шапката си.

— Толкова се радвам да ви видя отново, мисис Моубри. Ненавреме ли идвам?

Защо гостите идваха винаги, когато носеше най-старата си домашна роба?

— Времето е добро като всяко друго — отговори философски тя. — Моля, заповядайте. Радвам се, че намирате време да ни посетите.

Посетителят влезе в салона и момиченцата скочиха да го посрещнат. Кучетата се втурнаха след тях и Халдоран се стъписа. Ан го наблюдаваше с тиха усмивка. Негово благородие явно не беше семеен човек. Той поздрави учтиво младите дами и застана по-далеч от възбудено скачащия Кланси.

След като нареди на децата да изведат кучетата, Ан заведе посетителя в другия салон.

— Освен удоволствието да ви видя, трябва да изпълня една важна мисия за мисис Мелбърн — заговори направо Халдоран.

— Съжалявам, но в момента Катрин не е тук.

— Знам. Тя е на остров Скоул. Тъкмо идвам оттам. Семейството ми произхожда от острова и се оказа, че с Катрин сме братовчеди. — Усмивката му издаваше нежност. — Предположих го още в Белгия, щом видях очите й, но не й казах, защото не бях сигурен.

— Значи и аз съм ви братовчедка? — попита несигурно Ейми, която се беше свила до вратата и слушаше разговора.

Ан хвърли поглед през рамо и се усмихна. Дъщеря й се беше разположила на дивана и бродираше усилено, но явно ушите й бяха наострени.

— Да, лорд Халдоран е и твой братовчед, но сега те моля да излезеш. Моли, това важи и за теб. Мястото ви не е тук.

— Всъщност аз съм дошъл заради Ейми. Тъй като имах работа в Лондон, Катрин ме помоли да взема дъщеря й. Лердът иска да се запознае с нея.

— Наистина ли? Преди два дни получих писмо от Катрин, но в него не се споменава нищо за пътуване.

— Решението дойде спонтанно. — Лордът се усмихна снизходително. — Според мен причината е, че Катрин страда много от раздялата с дъщеря си.

Това звучеше убедително. Катрин не искаше да замине без Ейми.

— Носите ли писмо от Катрин за мен? — попита предпазливо Ан.

— За съжаление не — поклати глава мъжът. — Както ви казах, решението дойде съвсем спонтанно. Тъкмо когато се качвах на борда, Катрин дотича на пристанището и ме помоли на връщане да взема Ейми. Трябваше да бързаме, за да не пропуснем отлива, тъй че не остана време за писмо. Знаете ли, радвам се, че бях удостоен с тази чест. Все пак ние с Ейми сме стари спътници.

Ан си припомни колко опасно беше пътуването от Брюксел до Антверпен и потрепери. Но Халдоран се бе погрижил всичко да мине добре. Дори беше проявил необичайно търпение в трудните моменти. Ако пуснеше Ейми да тръгне с него, поверяваше дъщерята на Катрин на доказал годността си закрилник. И все пак…

— Не знам дали мога да пусна Ейми без писмо от майка й.