Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]

— Кълна се, че не ги насърчавам по никакъв начин.

— Това е съвършено вярно, признавам — обърна се Илвин към Иста. — Не че е голяма утеха за нас, останалите, когато жените ни подминават и се лепят по него като мухи. Момче от кухнята, което храни кокошките, ето на това прилича брат ми.

— Не съм аз виновен. Те сами ми се натискат. — Погледна Иста и добави сухо: — Дори на стълбите.

— Би могъл да приклекнеш — сладко предложи Илвин. — Пробвай някой път.

— Правя го, проклет да си. Сигурно имаш изключително високо мнение за мъжествеността ми, ако смяташ, че Катилара ми оставя сили и за най-невинния флирт, особено напоследък.

Иста не беше съвсем сигурна как това твърдение се връзва с поведението му по време на онази тяхна първа езда, но може би той по принцип упражняваше чара си върху всички спасени от него дами, макар и само за да отвлече вниманието им от желанието да избухват в сълзи. С известно съжаление прекъсна тази размяна на остроумия — явно често практикувана в миналото и също толкова явно носеща огромно облекчение и на двамата. Нямаше съмнение, че богът я бе пратил в този изтъкан от болка лабиринт, примамвайки я с равни дози любопитство и чувство за дълг, само че тя не изгаряше от желание да остава в него по-дълго от крайно необходимото.

— Тогава защо сте отишли в стаите на княгиня Умерю? Ако сте отишли.

Арис се поколеба и веселието се отцеди от лицето му. Потърка челото си, после челюстта и ръцете.

— Всъщност не знам. В онзи момент ми се стори добро хрумване.

— Ако питаш Катилара, княгинята ти е сипала любовна отвара в питието и ти си изгубил контрол над себе си — каза Илвин. — Колкото и да ме дразнят глупостите й, аз… надявах се, че този път може да е права. Защото алтернативата беше много по-лоша.

— Какво, че съм се влюбил в Умерю ли?

— Не. Не за това си мислех.

Иста го прикова с поглед.

— Какво сте си мислели?

Лицето на Илвин стана сериозно, дори мрачно, сякаш се вглеждаше навътре в себе си.

— Защото тя имаше същия ефект и върху мен. В началото. После видя Арис и мен ме забрави. Захвърли ме като чувал с картофи. И… здравият ми разум се върна. Едва тогава си спомних къде съм я виждал преди, само дето не беше точно тя… Арис, помниш ли малкото ми пътуване до Джокона преди около три години? Бях се предрешил на конетърговец? Когато се върнах с Горам и с плана на замък Хамавик.

— Да…

— Купих стока от лорда на Хамавик. Платих твърде много, което на него му оправи настроението, отвори му приказка и го подведе да ме сметне за глупак. Покани ме на вечеря в крайморската си вила, по което можех да отсъдя как ме е одрал, ако вече не го знаех. Показа ми всичките си по-ценни притежания, включително, съвсем за кратко, и съпругата си. Княгиня на Джокона, внучка на самия Златен генерал, така ми каза, сякаш тя беше чистокръвна кобилка, за която се е спазарил изгодно. Което сигурно си е така, защото на вдовстващата регентка Джоен й се носи славата, че не раздава дъщерите си на безценица. Богове пет, ама и той беше един отвратителен дърт пръч. Че беше златна, беше, но беше и най-тъжната тиха мишчица, която съм виждал. Безцветна. Ужасна. И знаеше има-няма десетина думи на ибрийски.