![Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/0/9/3/4/ricaryat-na-shalion-paladin-of-souls-bg-download.jpg)
Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Шалион #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]». Краткое содержание книги:
По някакъв начин се бяха отървали и от лорд Печма и коня му. Не изглеждаше в стила на Арис да прикрива толкова грижливо постъпките си, но… да предположим, че се боял князът на Джокона да не тръгне да отмъщава за смъртта на своята красива — или обикновена? — сестра. Достатъчна причина да преглътне високомерието си и да си прикрие следите, хвърляйки вината върху избягалия джоконски придворен. Или върху убития и погребан джоконски придворен, ако случаят е такъв. Арис определено имаше силата и самообладанието за подобна постъпка. Тази измама би послужила и да скрие изневярата от спящата му съпруга. Колкото до показните молитви и загриженост за състоянието на пострадалия му брат… поредната доза прикритие може би, или пък плод на разяждащото го чувство за вина.
Още една спретната историйка. Само дето не обясняваше присъствието на Катилариния демон, нито смъртоносната рана, делена между двама братя. Както и факта, че Катилара, изглежда, знаеше повече за случилото се от самия Арис. И сънищата на Иста. И въжето от огън. И посещението на бога. И…
— Мисля — каза лорд Илвин с изтънял глас, — мисля, че полудявам.
— Е — сухо рече Иста, — ако решите, че ви трябва опитен водач по този път, то той е насреща ви. Аз съм вашият човек.
Той присви очи озадачено.
От съня си в шатрата Иста помнеше измъчения вик на Арис в една осветена от свещи стая. Но дали това бе видение от миналото, или образ от бъдещето?
Не се съмняваше, че мъжът пред нея е способен да съчини умни и сложни лъжи, или поне е бил способен, преди разсъдъкът му да пострада. Също толкова ясно й беше, че здравият му разум временно се е скрил някъде. Сега той може и да бръщолевеше, да бълнуваше или да халюцинираше, но определено не лъжеше. Така… по колко различни начина можеха трима души да убият двама от компанията си с един нож? Иста потри челото си.
Горам прегъна нещастно кръст в поклон.
— Милейди. Моля. Той трябва да хапне. И да се изпикае.
— Не, не й давай да си тръгне! — Ръката на Илвин се стрелна напред, после се отпусна безсилно.
Иста кимна на притеснения коняр.
— Ще изляза за минутка. Ще се върна след малко — добави тя към разтревожения Илвин. — Обещавам.
Излезе от стаята и се облегна на стената, скръстила ръце. Плъзна поглед по светлинната линия, сега тъничка като нишка, но все така непрекъсната.
Така. Илвин въобще не бе разговарял с брат си след инцидента; Арис не беше виждал брат си буден. След онази нощ двамата не бяха имали възможност да сравнят спомените си за случката, или поне фрагментите от спомени, които са им останали.
Лейди Катилара обаче бе виждала и двамата. Бе говорила и с двамата. Разказвала бе каквото й изнася, и на двамата.
„Да видим дали не можем да променим това положение на нещата“.
Иста изчака малко Горам да се погрижи за по-интимните нужди на господаря си, да го сложи обратно в леглото и да го натъпче с колкото се може повече от храната, добре сварена и накълцана като за болен човек. Въжето започна да се уплътнява леко. После забележимо. Тя протегна ръка и внимателно я затвори около въжето, като допря палеца и показалеца си.
„Господарю Копеле, води ме по своя воля. Или, в Твоя случай, по свой каприз“.
Пожела си въжето да се скъси и да се върне през дланта й като предена вълна. Изглежда, не само вътрешно зрение бе включено в дара на Копелето, защото действието й се удаде без усилие. Отначало имитираше движението, придвижвайки ръцете си една след друга, но скоро откри, че е нужно единствено да го пожелае. Не сваляше очи от прохода към съседния двор.
Лорд Арис се появи с бърза крачка на облените от слънцето каменни плочи.
Носеше леки дрехи, подходящи за горещия следобед, сивото му ленено наметало със златната бродерия по канта се полюшваше край прасците му. Беше чист, брадата му бе току-що сресана. Той се прозина широко, погледна загрижено към стаята в ъгъла, видя Иста да се обляга на парапета и й се поклони точно толкова дълбоко, колкото го изискваше етикетът.
„Току-що си се събудил от следобедна дрямка, нали? А аз знам съвсем точно колко късно си си легнал снощи“.
Иста откъсна, с голямо усилие, очи от елегантната му фигура.
Душата му беше сива, странно бледа, изместена от центъра си, сякаш изоставаше малко след него и оставяше димна следа.
„А. Да. Сега вече разбирам“. Иста изправи гръб и тръгна към стълбите да го пресрещне.
Изправиха се лице в лице, тя — с две стъпала по-високо от него. Арис изчака учтиво, гледаше я с озадачена усмивка.
— Царина?
Тя хвана силната му брадичка, потръпна от осезаемото боцкане на брадата му по дланта й, наведе се и го целуна в устата.
Очите му се разшириха, приглушен звук на изненада се откъсна от гърлото му, но той не понечи да се дръпне. Тя опита вкуса на устата му — хладен като вода и също толкова безвкусен. Дръпна го тъжно назад. „Така. Значи и това не подейства“.