Легенда за камъка
- Автор: Хюгарт Бари
- Серия: chronicles of master li and number ten ox #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенда за камъка». Краткое содержание книги:
— Вратата е затворена! Затворена е! — прошепна.
Бе започнала отново да изживява всичко. Господарят Ли реши, че това вълнение би могло да се окаже опасно за нея и я извади от транса.
Тя отново се превърна в Утринната скръб, която Лунното момче се зае да успокоява. Огледах тайната врата. Бе изработена с такова свръхестествено майсторство, че можеше цял живот да стоим пред нея без да разберем, че е дело на човешки ръце. След известни усилил открих и скритата брава. Едва след като вратата се отвори обаче можах да оценя по достойнство изкусната изработка на уж естествените пукнатини в скалата.
Вратата се бе отворила плавно и безшумно, което означаваше, че неотдавна е била смазвана. Вътре видяхме наръч от съвсем нови факли и стъпала, водещи нейде надолу, към недрата на земята.
Вече всички бяхме разбрали къде изчезват тайнствените монаси. Всички бяхме наясно и с това, че нейде долу с положителност се таеше тайнственият камък, лежащ в основата на всичките ни патила. Влязъх пръв, като в едната си ръка държах запален факел, а с другата бях стиснал ръкохватката на меча. Последва ме Господарят Ли с нож, готов за мятане. Княз Лю Пао бе стиснал копието и камата си. Лунното момче държеше в едната ръка копие, а в другата пояса на Утринната скръб.
Утринната скръб бе родена за боец, а ролята на един стрелец с лък в такива случаи е да охранява тила. Тя вървеше заднешком, напълно спокойна от допира си с водещата я ръка на Лунното момче. Движеше се с увереността на планинска коза. Сложих крак върху първото стъпало и тръгнахме надолу.
Глава 22
По стъпалата се виждаха следи от свежа пепел от факли, а таванът на места бе опушен от сажди. Стъпалата бяха гладки и стръмни, като на четири места имаше стълбищни площадки. Въздухът бе свеж, но и влажен, и Лунното момче не след дълго каза, че чува звука на течаща вода. Накрая го чух и аз. В края на стълбището се озовахме пред подземна река. Веднага се сетих за преданието за Вълка. Водата изглеждаше смолисто черна, също като каменното корито, по което течеше. От другия бряг се виждаше нещо огромно и тъмно, безмълвно и неподвижно. Протегнах ръката с факела и осветих огромна каменна статуя. Бе на мъж, чиито черти ми се сториха познати.
— Прав си, това е Йен Ван Йе, бившият пръв господар на Ада — каза Господарят Ли с нормален глас. — Няма защо да говорим с шепот — поясни той. — Светлината на факела вече издаде нашето присъствие.
Господарят разгледа внимателно статуята.
— Присъствието на изображение на пазач на мъртвите ме навежда на мисълта, че тази пещера, както бях предположил, наистина е продължение на гробницата на Смеещия се княз. След като този негодник е разринал вътрешността на цялата долина, нищо чудно да се намираме в най-голямата гробница, сътворена някога от човек.
Пещерата наистина бе огромна. Светлината на факлите ни едва успяваше да освети тавана й. Шляпането на нашите сандали кънтеше надалеч и се връщаше при нас като странно ехо, сякаш изкривено от наличието на много подземни тунели. Господарят Ли тръгна по течението, докато аз стисках меча си и оглеждах свирепо движещите се сенки. Лъкът на Утринната скръб бе вече зареден със стрела.
На разстояние от около двеста стъпки една от друга бяха разположени огромни каменни статуи. Господарят Ли разпозна в една от тях Ема Ху, японския бог на мъртвите, и коментира, че Смеещият се княз ще да се е обградил с божества от всички култури, за които е успял да се сети. Много от скулптурите му бяха непознати, но пред една, представляваща силен млад герой, борещ се с лъв, направи дълбок поклон. След това запя тихо песничка, част от думите на която дочух.
— Не ми звучи чак дотам героично — промърморих с недоумение.
— Мило мое момче, пред историята за Гилгамеш нашият героичен епос наподобява бълнуванията на малоумно дете — отвърна ми строго Господарят Ли.
Не бях подготвен за спор с него. Следващите статуи бяха на египетски божества на подземния свят. Бяха много на брой. Насмалко не изскочих от сандалите си, когато факелът освети огромното лице на ужасна мумия, държаща някакво страховито и гнусно създание. Господарят Ли ме успокои с обяснението, че това не е Смеещият се княз, а Озирис в компанията на чудовището Амемаит. Друго божество с глава на чакал нарече Анубис, а изображението на една госпожа с перо — Амент. Очевидно обаче търсеше нещо друго. Най-сетне се спря удовлетворен пред едно божество.