Легенда за камъка
- Автор: Хюгарт Бари
- Серия: chronicles of master li and number ten ox #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенда за камъка». Краткое содержание книги:
Ние, разбира се, нямаше какво да му отговорим, така че Господарят Ли сви рамене и се отправи обратно към изхода.
— Е, поне вече знаем с положителност, че камъкът й е бил отнет още преди да облекат тялото й в нефрит. Стигаме отново до побърканите монаси, които навярно са произнасяли кощунствени молитви около смъртното й ложе. Ако орденът им е оцелял до ден днешен и се крие някъде тук, в пещерата, вероятно е успял да съхрани и трите парчета от камъка през всичките тези седемстотин и петдесет години. За какво обаче са ги ползвали?
И този въпрос, естествено, остана без отговор. Върнахме се в мраморното преддверие, Господарят Ли постави обратно порцелановия съд в ръцете на статуята и вратата се затвори. Следващата по ред статуя бе тази с главата на чакал. Господарят Ли ни обясни, че чакалът е означавал безброй неща за древните египтяни, но тъй като тук по всяка вероятност е била използвана китайска символика, би трябвало да очакваме да видим нещо противно. Предупреждението му се оказа съвсем уместно, защото след като измъкна порцелановия съд от ръцете на чакала и вратата се отвори, Лунното момче и Утринната скръб повърнаха, а ние с княза насмалко не ги последвахме.
Бяхме се оказали в още един изследователски медицински център, още по-ужасен от онзи в пещерата. Благодарение на сухия въздух рисунките по стените, показващи естеството на опитите, се бяха запазили добре. Бе ни още по-трудно от преди да повярваме, че едно човешко същество е способно да постъпва по такъв начин с други човешки същества. Княз Лю Пао не можа да откъсне поглед от железните клетки. Там лежаха скелетите на селяни, търпеливо очаквали своя ред Смеещият се княз да удовлетвори любопитството си с тях. Господарят Ли разгледа схемите и описанията, разкриващи естеството на опитите.
— Чи и Ши, силите на живота и движението, които одухотворяват Вселената — каза спокойно. — Пише, че е използвал някакъв изключителен камък, способен да поема жизнената енергия, изтичаща от телата на умиращите селяни. Човек, способен да контролира по такъв начин течението на енергията, разбира се, би се превърнал в бог. А пък ако е и добре запознат със съвършеното дишане, което създава зародишния бисер, би могъл и да се надява на безсмъртие. Няма път към безсмъртието, който да не преминава през кланица. Няма божествено благовоние, което да не е примесено с вонята на разлагащи се трупове. Воле, видиш ли ме някой път да падна толкова ниско, че да започна да търся еликсира на безсмъртието, направо ме отведи към Окото на спокойствието и ми дай въдица и буркан с червеи.
Излязохме и затворихме вратата зад себе си. Третата врата бе пазена от Кебснуф с ястребовата глава. Ястребът е ловец. Нищо чудно смеещите се монаси да бяха започвали оттам хайките си за лов на селяни, така че Господарят Ли прецени, че ще е добре да разберем дали има някакви резервни изходи за измъчване при необходимост. Вратата се отвори и пред нас се появи тунел с много странични разклонения.
Господарят Ли не им обърна внимание и продължи направо, докато стигнахме до задънен край. След това решихме да изследваме и страничните отклонения. Княз Лю Пао реши да ни поведе и уверено влезе в първия тъмен отвор. И изчезна.
— Ооооооооох!
Ужасеният му вик не отслабна, макар и да се отдалечи от нас, и закънтя сякаш от най-дълбоките недра на земята. След това заглъхна. Тишината ни се стори още по-ужасяваща от него.
Раздвижих краката си. Очевидно, князът не бе съобразил да гледа къде стъпва, защото на светлината на факела, непосредствено до началото на разклонението, зина широк черен отвор. Приведох се и хвърлих факела си в него. Тунелът не бе вертикален. Представляваше каменен комин, прокопан през скалата и полиран така, че бе хлъзгав като утьпкан сняг. Спомних си за грижите на княза за Утринната скръб и за прекрасните му сияещи рисунки. Седнах до отвора и спуснах крака в него.
— Виждаш ли го? — попита Господарят Ли.
— Не, учителю, но ще го открия — отвърнах мрачно.
Изтласках се преди някой да се опита да ме спре. Чух първо писъка на Лунното момче, а сетне свистенето на въздуха, докато набирах скорост. Полираният камък бе по-хлъзгав от леда на пързалката в родното ми село. Пламъкът на факела ми образуваше дълга опашка зад мен, също като знамената на съзтезателните лодки по времето на Празника на Дракона. Преминах през един завой и почти докоснах горната част на тунела, след което продължих пътя си със скорост не по-малка от деветдесет мили в час. Бях повече възбуден, отколкото ужасен. След още един завой отново се оказах с гръб на тавана на тунела и после пак заех хоризонтално положение. Възбудата от пързалянето ми се засилваше от факта, че се движех в пълен мрак. Допуснах, че тунелът може и да свърши с две малки разклонения, разделени от остра като бръснач скала. Скоростта ми вече бе невероятна. Преминах като комета още три завоя, след което тунелът се изравни, наклонът стана обратен и след малко бях изхвърлен нагоре. Усетих, че летя свободно във въздуха и че някъде под мен тече река. Съобразих да изхвърля факела тъкмо преди да се озова в нея.