Легенда за камъка
- Автор: Хюгарт Бари
- Серия: chronicles of master li and number ten ox #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенда за камъка». Краткое содержание книги:
Внезапната смяна на темата изненада всички ни. Отговорихме отрицателно.
— Това е град в Египет — поясни Господарят Ли. — Не знам дали съществува и днес, но поне някога го е имало. Закрилящото го божество се е наричало Упуаут. Когато гръцките варвари го завзели, запазили божеството и преименували града на Ликополис. Княже, ти би могъл да преведеш това название.
На княза очевидно му достави удоволствие, че и той би могъл да помогне с нещо.
— Градът на Вълка — отговори веднага.
— Точно така. Упуаут е бил покровителстван от божество с вълча глава. Градските занаятчии били известни с умението си да изработват амулети, гривни и пръстени с вълчи глави — Господарят Ли внимателно свали пръстена от ръката на скелета. Привлече вниманието ни към бледите изображения от вътрешната му страна. — Това са египетски йероглифи. Означават: „Този, който управлява запада.“ Това е само една от многото титли на Упуаут.
Господарят Ли внимателно върна пръстена на мястото му.
— Вие знаете ли, че е практически невъзможно да отличиш мъжки скелет от женски? Единствената разлика е в размерите. Скелетът на едно по-едричко момче изглежда досущ като скелета на една по-дребничка млада дама. Едно от задълженията на Упуаут е било да бди над бременните жени и заради това пръстените с неговия лик са били носени само от представителки на другия пол. Никой не би подарил такъв пръстен на мъж или на момче. Би било обаче съвсем естествено да го дари на наложницата си — Господарят Ли се зае отново с бележките си.
УТРИННАТА СКРЪБ: По-бързо! По-бързо! Къде е проходът?… Побързай… Войниците идат… По-бързо… Побързай!… Ето я статуята на ибиса!
Господарят Ли отмести поглед от записките си.
— Имам силното подозрение, че преди малко повече от седем века и половина една прислужница и една наложница са опитали да се спасят с бягство от строящата се тогава гробница на Смеещия се княз — каза. — Изминали векове и историята за гибелта им, преиначена от селските момчета, се превърнала в разказа за Вълка и Огненото момиче. Много подробности от преданието обаче са верни. Ето тук, в тази пещера, наложницата е била настигната и убита. Колкото до прислужницата и тя безспорно също не е оживяла. Ако позволите да злоупотребя с поетичното ви чувство, ще се изразя по следния начин: Великото колело се върти, животът продължава и прислужницата се завръща на света като Утринната скръб.
Момичето бе смаяно от чутото. Господарят Ли го потупа по рамото.
— Мило девойче, тази любопитна хипотеза сама по себе си няма да ни свърши работа — каза тихо. — Ще ми позволиш ли да се опитам да измъкна на повърхността на съзнанието ти и други забравени спомени от времената на това твое предишно превъплъщение?
— Позволявам ви — прошепна тя.
И преди бях виждал това, което сетне направи Господарят Ли, но възхищението ми от неговото умение никога не отслабваше. Той извади от джоба си визитната си картичка и я завърза за малко кожено ремъче. Въпросната картичка представлява раковина с изобразено върху нея примигващо око, което сякаш ви казва: „Разкривам част от истината. Едни неща виждам, но други — не.“ Раковината започна бавно да се клати пред очите на Утринната скръб, напред и назад, назад и напред, докато тихият глас на Господаря Ли й обясняваше, че й се приспива. Очите и се затвориха. Утринната скръб обаче не заспа. Когато отвори отново очи, вече не беше същата. Беше Хиацинтовия цвят, личната прислужница на Ту Ван.
— Ние сме твои приятели, мила — успокои я Господарят Ли. — Ще ти помогнем. Спомняш ли си как се оказа в тази пещера?
— Струва ми се, че да — прошепна девойката.
— Войници ли те преследваха?
— Да.
— Теб и твоята приятелка, нали?
— Да. Златният пояс. Бягахме с все сили, но войниците бяха на път да ни настигнат, така че след като видяхме малък отвор в склона на хълма, веднага се скрихме тук — огледа се наоколо си и присви вежди. — Не си спомням този скелет.
— Можеш ли да си спомниш по коя пътека стигна дотук?
— Мисля, че да.
— Мила, много е важно да ни обясниш как си стигнала до повърхността. Преди това си била в едно подземие, нали?
— Да.
— Ще ни покажеш ли откъде си излязла?
Утринната скръб се движеше като сомнамбул. Околността безспорно се бе изменила и това първоначално я уплаши, но Господарят Ли й внуши да се съсредоточи върху онези неща, които си бяха останали същите — старият манастир и Драконовата главах. Момичето се запъти направо към частта от Княжеската пътека, разрушена при смъртта на Разногледия брат. Бе протегнала ръце пред себе си и спря едва в момента, когато те докоснаха огромна скала.