Легенда за камъка
- Автор: Хюгарт Бари
- Серия: chronicles of master li and number ten ox #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенда за камъка». Краткое содержание книги:
— Ето го и Тот — рече Господарят. — Утринна скръб, по време на бълнуванията си ти спомена статуя с главата на ибис.
Ето я. Това обаче, което всъщност ни трябва, е статуя с главата на гарван.
Тишината се нарушаваше единствено от ромоленето на водата, шляпането на сандалите ни и съсъка на факлите. Потъналата в сенки пустота ми се стори безкрайна. Стори ми се, че самата вечност започва да се стоварва върху плещите ми с хладната си тежест и стиснах по-силно ръкохватката на меча си. Следваха статуя след статуя, все огромни, тайнствени и чудовищни. Пазители на един смеещ се безумец, чийто ковчег бе пуст. Нямаше никак да се изненадам, ако изведнъж над главите ни се появеше ято от седем черни прилепа, пищящи зловещо.
Господарят Ли изръмжа доволно. Лунното момче току-що бе осветило с факела си статуята на жена с главата на гарван.
— Нямам представа какво представлява, но Утринната скръб бе рекла: „Ето ги гарванът и реката“, а малко преди това бе споменала статуята на коза. Можем да предположим, че именно в този миг е стигнала до реката. Накратко, започвайте да търсите страничен тунел. Ако не го открием тук, ще го търсим на отсрещния бряг.
Оказа се обаче, че не е необходимо да пресичаме реката. На тридесет стъпки По-нататък открихме страничен проход със стъпала, водещи нагоре, като още на първата стълбищна площадка съзряхме статуята на божество с козя глава и рога. Изкачихме безброй стъпала и бях готов да се закълна, че сме вече далеч над равнището на долината и се намираме в близост до върха на някакъв хълм. Най-сетне стъпалата свършиха и се оказахме в полукръгла мраморна зала, наподобяваща преддверие. В каменната стена имаше четири железни врати. До всяка една от тях бе разположена каменна статуя, държаща в ръцете си порцеланов съд.
— Отново сме в Египет — каза Господарят Ли. — Това са статуи на четиримата синове на Хор, които държат в ръцете си органите, извадени при балсамирането. Този с човешката глава е Имстей, който съхранява черния дроб. Кучеглавият Хапи има грижата за белия дроб. Дуамур, с глава на чакал — за стомаха. Кебснуф с ястребовата глава — за останалите вътрешности — Господарят Ли замислено се почеса по носа. — Стилът на изработката не е египетски, а по-скоро китайски. Чудя се дали Смеещият се княз не е имал някаква друга символика предвид. Главата на Хапи наподобява Небесното куче. Нищо чудно Смеещият се княз да е решил, че му се полага телохранител като този на Владетеля на Небесата.
Не всичко каменно е непременно сковано, така че Господарят Ли присегна и взе порцелановия съд от ръцете на статуята. Веднага отскочихме назад, тъй като вратата до нея започна да се отваря. Князът я залости с копието си, за да не може да се затвори. След това влязохме в помещението пред нас с факли в ръка. Утринната скръб и Лунното момче не можаха да скрият почудата си.
Останалите, за разлика от тях, вече бяхме посещавали това място. Бяхме се оказали отново в официалната гробница и вратата бе така добре замаскирана, че никой нямаше да й обърне внимание. Вече разбрахме откъде влиза свежият въздух в гробницата и как от нея може да бъде изнесена цяла мумия в нефритовите й одеяния. Нямаше и следа обаче от веселяци в шутовски дрехи.
Нищо не бе докосвано там след нашето посещение. По бузите на Утринната скръб потекоха сълзи, когато надникнахме в помещението, където лежаха върху креватите си скелетите на отровените наложници. Някога тя се бе смяла и плакала заедно с тези момичета, а един ден се бе опитала да избяга в компанията на една от тях. Как ли се бе чувствала клетата, живеейки в сянката на Ту Ван и на един обезумял убиец като Смеещия се княз? Над всичко обаче витаеше загадката на тайнствения камък и неговата странна сила. Очевидно и Господарят Ли си бе мислил точно за камъка, когато ни поведе към гробницата с мумията на Ту Ван.
— Воле, я виж дали ще успееш да смъкнеш нефритовите плочки от черепа — рече.
Макар и да не ми бе лесно, най-сетне успях да скъсам една от златните нишки, с които бяха съшити плочките, след което работата потръгна. Появиха се черни коси, след което нададох ужасен писък и отскочих четири стъпки назад. Нямах си никаква представа за балсамирането, затова и реших, че под ръцете ми се подава живо същество. Възвърнах самообладанието си и отстраних и последните плочки от главата. Господарят Ли присегна и измъкна от косата една игла. Лъскава черна къдрица, ужасяваща на фона на бялата кост на черепа, се проточи като змия. Господарят Ли изруга. Някой бе откъснал накрайника на иглата.
— Люспата я няма, парчето, положено пред олтара, също го няма, а ако Смеещият се княз е използвал третото парче като амулет и него трудно ще открием — изръмжа сърдито Господарят Ли. Почеса се по главата и се намръщи. — Странна работа. Някъде в подсъзнанието си очаквах това да се случи. В Ада Ту Ван каза, че камъкът от иглата й е бил откраднат, вероятно от прислужницата й. Защо ли обаче съм допуснал, че и тази люспа ще липсва?