Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Какво щяхме да правим, ако беше умрял? — попита Сийнуин, докато гледаше как закопчавам красивите наколенници на Уулфгер върху ботушите си.
— Щяхте да ме изгорите, любов моя — отвърнах аз, — и да изпратите душата ми при Даян.
Целунах я, после занесох златната огърлица на Гуинивиър, която прие подаръка с удоволствие. Тя бе загубила накитите си, заедно със свободата си, и макар да не харесваше тежките сакски украшения, постави златната огърлица на врата си.
— Двубоят ми хареса — каза тя, оправяйки златните пластинки. — Искам да ме научиш малко на сакски, Дерфел.
— Разбира се.
— Обиди. Искам да ги нагрубявам — засмя се тя. — Груби обиди, Дерфел, най-грубите, които знаеш.
А имаше много сакси за обидите на Гуинивиър, защото в долината пристигаха нови и нови попълнения. Моите хора на южния ъгъл ме извикаха, за да ме предупредят, и аз отидох и застанах на укреплението под нашите две знамена. Видях две дълги редици копиеносци, които се виеха по източните хълмове и навлизаха в поляните край реката.
— Започнаха да пристигат преди малко — каза ми Ийчърн, — и като че ли нямат край.
И наистина нямаха. Това не беше боен отряд, а цяла войска, пълчище, цял народ, тръгнал на поход. Мъже, жени, животни и деца, всички се изнизваха от източните хълмове и се изсипваха в долината на Акве Сулис. Копиеносците се движеха в дълго колони, а между колоните вървяха стадата добитък, овцете, жените и децата. Отстрани яздеха конници, имаше още конници, струпани около двата бойни щандарта, по които разбрахме, че идват и сакските крале. Значи това не беше една, а две войски, обединените сили на Сердик и Аел, и вместо да се изправят срещу Артур в долината на Темза, те бяха дошли тук, при мен, а копията им бяха повече от звездите по небето.
Гледах ги как се нижат цял час, и Ийчърн се оказа прав. Те нямаха край. Докоснах костите в дръжката на Хюелбейн, знаех, бях по-уверен от всякога, че сме обречени.
Онази нощ светлините от огньовете на саксите бяха като съзвездие, паднало в долината на Акве Сулис; пламъци от лагерни огньове се виждаха далеч на юг и далеч на запад и показваха, че враговете се бяха разположили по протежението на реката. По източните хълмове имаше още огньове. Там по възвишенията лагеруваше сакският ариергард, но призори видяхме тези мъже да идват в долината под нас.
Утрото бе студено, макар всичко да обещаваше топъл ден. При изгрев слънце, когато долината все още тънеше в мрака, димът от сакските огньове се смесваше с утринната мъгла и сякаш Минид Бадън бе огромен огрян от слънцето кораб, който се носи по зловещо сиво море. Бях спал лошо, защото една от жените бе раждала през нощта и виковете й не ми даваха мира. Дете бе мъртвородено, според Сийнуин трябвало да се роди след три-четири месеца.
— Всички мислят, че това е лошо предзнаменование — мрачно добави Сийнуин.
И сигурно е точно така, помислих си аз, но на глас не посмях да го кажа. Вместо това се опитах да звуча уверено.
— Боговете няма да ни изоставят — казах аз.
— Беше Терфа — каза Сийнуин, назовавайки жената, която ни бе измъчвала през нощта с виковете си. — Щеше да бъде първото й дете. Беше момче. Много мъничко.
Тя се поколеба за миг, после се усмихна.
— Хората се страхуват, Дерфел, че Боговете са ни изоставили още на Самейн.
Само казваше онова, от което и аз се страхувах, но отново не посмях гласно да се съглася.
— Ти вярваш ли в това? — попитах я аз.
— Не искам да вярвам.
Тя се замисли за малко и тъкмо щеше да каже нещо, от южната част на укреплението се чу вик. Не помръднах и викът отново проехтя. Сийнуин докосна ръката ми.
— Върви — каза тя.
Изтичах до южната стена и намерих там Исса, който последен бе застанал на нощна стража и сега не откъсваше поглед от димящите сенки в долината.
— Около дузина копелета — каза той.
— Къде?
— В края на храсталака — посочи той надолу към голия склон, където покритите с бели цветове храсти бележеха края на хълма и началото на обработваната земя на долината.
— Там са. Видяхме ги да пресичат житното поле.
— Само ни наблюдават — кисело заявих аз, ядосан, че беше прекъснал разговора ми със Сийнуин за такова дребно нещо.