Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Не знам, господарю. В тях имаше нещо странно. Ето! — посочи той пак и аз видях група копиеносци да се промъкват през храстите. Те клекнаха от нашата страна на гъстия храсталак и като че ли гледаха назад, а не към нас. Почакаха няколко минути, после внезапно хукнаха към нас.
— Да са дезертьори? — предположи Исса. — Не може да бъде!
И наистина изглеждаше странно някой да бяга от тази огромна сакска войска, за да се присъедини към нашия обкръжен отряд. Но Исса беше прав, защото когато единадесетте човека преполовиха разстоянието до върха, те нарочно обърнаха щитовете си наопаки. Сакските часови най-сетне видяха предателите и двадесетина вражи копиеносци хукнаха да преследват бегълците, но те бяха взели голяма преднина и стигнаха до нас без проблеми.
— Доведи ми ги като пристигнат тук — казах аз на Исса и се върнах в центъра на върха, където навлякох ризницата си и закопчах Хюелбейн на кръста си.
— Дезертьори — казах на Сийнуин.
Исса доведе единадесетте мъже през тревата. Най-напред познах щитовете, защото на тях бе нарисуван морският орел на Ланселот с рибата в ноктите, а после познах и Борс, братовчед и велик боец на Ланселот. Той нервно се усмихна, щом ме видя, а когато аз широко се захилих в отговор, той се отпусна.
— Лорд Дерфел — поздрави ме Борс. Широкото му лице се бе зачервило от катеренето, а едрото му тяло се мъчеше да си поеме въздух.
— Лорд Борс — официално кимнах аз, после го прегърнах.
— Ако трябва да умирам — каза той, — по-добре да умра от моята си страна.
Той ми представи своите копиеносци — всичките брити на служба при Ланселот и всичките не желаеха да бъдат заставяни да се бият за саксите. Те се поклониха на Сийнуин, после седнаха. Поднесоха им хляб, медовина и осолено говеждо. Те казаха, че Ланселот тръгнал на север да се присъедини към Аел и Сердик, и сега всички сакски войски били събрани в долината под нас.
— Смятат, че са повече от две хиляди души — каза Борс.
— Аз имам по-малко от триста.
Борс се намръщи.
— Но Артур е тук, нали?
Аз поклатих глава.
— Не.
Борс зяпна в мен и зина, въпреки че устата му бе пълна с храна.
— Не е тук ли? — успя да каже накрая той.
— Доколкото знам той е някъде на север.
Борс преглътна залъка си и тихо изруга.
— Е кой е тук тогава?
— Само аз — вдигнах рамене и обхванаха с жест хълма, — и всичко, което виждаш наоколо.
Той вдигна рог с медовина и дълго пи.
— Значи ще се мре — мрачно заключи Борс.
Той бе смятал, че Артур е на Минид Бадън. Всъщност по думите на Борс и Сердик, и Аел вярваха, че Артур е на хълма и затова бяха тръгнали на юг от Темза към Акве Сулис. Саксите, които ни бяха заставили да се скрием в това убежище, видели знамето на Артур на билото на Минид Бадън и съобщили за това на сакските крале, които търсели Артур по горното течение на Темза.
— Копелетата знаят плановете ви — предупреди ме Борс, — и знаят, че Артур иска да се бие при Кориниум, но не можаха да го намерят там. А те точно това искат, Дерфел, искат да намерят Артур преди Кунеглас да стигне до него. Смятат, че като убият Артур, цяла Британия ще рухне.
Но Артур, хитрият Артур, бе изпързалял Сердик и Аел и тогава сакските крале чули, че знамето с мечката се е появило на някакъв хълм близо до Акве Сулис и накарали огромната си войска да завие на юг, изпратили заповед и на Ланселот да се присъедини към тях със своите хора.
— Знаеш ли нещо за Кълхуч? — попитах аз Борс.
— Някъде там е — каза Борс и махна с ръка на юг. — Така и не го открихме.
Той изведнъж се навъси, огледах се да видя причината и видях, че Гуинивиър ни наблюдаваше. Бе хвърлила затворническата си роба и сега бе облечена в кожена дреха, вълнени панталони и високи ботуши — мъжки дрехи като тези, които навремето използваше по време на лов. По-късно разбрах, че бе намерила това облекло в Акве Сулис, и макар да не бяха от добро качество, тя успяваше някак да им придаде изискан вид. На врата й блестеше сакската огърлица, а на гърба и имаше колчан със стрели, в ръката си държеше ловджийския лък, а на кръста й висеше къс нож.
— Лорд Борс. — Гуинивиър поздрави с леден тон великия боец на своя бивш любовник.
— Лейди — отвърна Борс като стана и непохватно се поклони.
Тя погледна щита му, на който все още бе изобразен знакът на Ланселот, и вдигна вежда.
— И на теб ли ти писна от него? — попита тя.
— Аз съм брит, лейди — мрачно отговори Борс.
— При това смел брит — топло отбеляза Гуинивиър. — Мисля, че е цяло щастие за нас, че си тук.
Думите й бяха самата истина и Борс, който се бе смутил от срещата, внезапно грейна доволен. Измърмори нещо в смисъл, че се радвал да види Гуинивиър, но той не беше от мъжете, който умееха да правят елегантни комплименти, и докато говореше се изчерви.