Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Пази си го — казах му аз.
— Какво ще правим, господарю?
— Не можем да избягаме — вдигнах рамене аз. Бях обмислял възможността да направи отчаян рейд на север, но отвъд северната котловина имаше сакси и трябваше да си проправяме пътя с бой, катерейки се нагоре по онзи склон право срещу копията им. Шансът ни да успеем бе малък, а много по-голяма бе вероятността да се окажем притиснати от враговете, които щяха да заемат височините от двете страни на котловината.
— Ще трябва да ги победим тук — казах аз, всъщност бях убеден, че е невъзможно да ги победим, но с нищо не го показах. Можех да победя четиристотин мъже, може би дори шестстотин, но не и хилядата сакси, които се приготвяха за атака в подножието на хълма.
— Ако имахме друид — започна Исса, но остави мисълта си недовършена. И без това знаех какво му тежи. Мислеше, че е лошо да се влезе в битка без молитви. Християните сред нас се молеха, разперили ръце встрани, подражавайки на своя Бог в часа на смъртта му. Те ми бяха казали, че нямат нужда от свещеници, за да могат да общуват с Него. Но ние езичниците обичахме да слушаме как друидите заливат с проклятията си враговете ни. А сега нямахме друид, и това не само ни лишаваше от силата на неговите проклятия, но внушаваше мисълта, че от този ден нататък ще трябва да се сражаваме без нашите Богове, защото тези Богове бяха избягали, отвратени от прекъсването на ритуалите на Мей Дун.
Повиках Пирлиг и му наредих да проклина врага. Той пребледня.
— Но аз съм менестрел, господарю, а не друид — запротестира певецът.
— Ти нали започна да учиш за друид?
— Всички менестрели започват, господарю, но нас не ни посвещават в тайнствата.
— Саксите не знаят това — отсякох аз. — Върви надолу по хълма, подскачай на един крак и проклинай мръсните им души, докато ги пратиш на торището в Анун.
Пирлиг направи каквото можа, но трудно пазеше равновесие и аз долових, че в проклятията му имаше повече страх отколкото злословия. Като го видяха саксите, изпратиха шестима от своите магьосници. Голите магьосници с окачени дребни амулети по косата, оформена в грозни шипове с помощта на кравешки изпражнения, закуцукаха и заподскачаха нагоре по склона, за да плюят и проклинат Пирлиг, който щом ги видя да приближават, нервно заотстъпва назад. Един от сакските магьосници носеше човешка бедрена кост, с която погна нещастния Пирлиг и като забеляза очевидния ужас на нашия менестрел, саксът затресе тялото си в обидни движения. Вражите магьосници дойдоха толкова близо, че можехме да чуем пискливите им гласове, въпреки думкането на тъпаните в долината.
— Какво казват? — попита Гуинивиър, която бе застанала до мен.
— Използват заклинания, лейди — отвърнах аз. — Молят своите Богове да ни изпълнят със страх и да превърнат краката ни във вода — продължих, после отново се заслушах в напевите им. — Молят се очите ни да ослепеят, копията ни да се счупят и мечовете ни да се изтъпят.
Човекът с бедрената кост зърна Гуинивиър, обърна се към нея и я заля със злостен поток от обиди.
— Какво казва сега? — попита тя.
— Не бихте искали да знаете, лейди.
— Напротив, Дерфел, искам.
— Тогава аз не искам да ви кажа.
Тя се засмя. Магьосникът, който вече беше само на тридесет крачки от нас, разтресе срещу Гуинивиър татуирания си чатал, поклати глава, завъртя очите си и изпищя, че тя била проклета вещица и прокле утробата й да изсъхне, а гърдите й да горят като загнила рана, после нещо остро изсвистя край ухото ми и магьосникът изведнъж млъкна. Една стрела се бе забила в гърлото му, така че върхът й бе излязъл отзад на тила му, а перата стърчаха току под брадата му. Той се втренчи в Гуинивиър, изхърхори, после изпусна коста. Пипна стрелата, все още без да сваля очи от Гуинивиър, после потрепери и внезапно рухна.
— Смята се за лош късмет да убиеш вражи магьосник — внимателно я укорих аз.
— Не и сега — отмъстително каза Гуинивиър, — не и сега.
Тя взе нова стрела от колчана си и я намести върху тетивата, но другите пет магьосника бяха видели какво се случи с колегата им и благоразумно се оттеглиха извън обсега на лъка. Вървяха и гневно пищяха за злощастната съдба, която си бяхме навлекли. Имаха право да се гневят. Боях се, че смъртта на магьосника само щеше да изпълни нападателите с леден гняв. Гуинивиър свали стрелата от лъка.
— И какво ще направят сега, Дерфел? — попита ме тя.
— След няколко минути тази огромна маса мъже ще тръгне нагоре по хълма. Ще можете да ги видите как идват — посочих аз към саксите, които още се бутаха и подреждаха, оформяйки редиците си, — сто човека на първа линия и девет-десет души в дълбочина, които трябва да бутат тези отпред срещу нашите копия. Ние можем да се изправим срещу тези сто човека, лейди, но в дълбочина ще имаме най-много по двама-трима, и няма да можем да ги избутаме назад. Ще ги спрем за малко и стените от щитове ще се заклещят, но няма да ги отблъснем назад и те щом видят, че всичките ни хора са притиснати в първата бойна линия, ще изпратят задните си редици да ни обградят откъм фланговете и да ни атакуват отзад.