Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Тя не сваляше зелените си очи от мен, а по лицето й играеше леко подигравателно изражение. Тя бе единствената жена, която познавах, способна да ме гледа право в очите, и този открит поглед, вперен в мен, винаги ме е смущавал. Гуинивиър с лекота можеше да накара един мъж да се почувства глупак, макар че в онзи ден, когато сакските тъпани биеха и голямата орда се подготвяше да тръгне нагоре към нашите остриета, тя желаеше единствено да постигна успех.
— Да не би да ми казваш, че сме загубени? — весело попита тя.
— Казвам, лейди, че не знам дали мога да победя — отговорих аз мрачно. Чудех се дали да направя неочакваното и да подредя хората си във формата на клин и да се втурнем срещу врага, врязвайки се дълбоко в техните редици. Подобна атака можеше да ги изненада, дори можеше да ги паникьоса, но съществуваше опасността хората ми да бъдат обградени от враговете по възвишенията и когато и последният от нас паднеше убит, саксите щяха да се изкатерят на върха и да пленят беззащитните ни семейства.
Гуинивиър метна лъка на рамо.
— Ние можем да победим — уверено заяви тя, — можем да победим много лесно.
За момент си помислих, че се шегува.
— Мога да им изтръгна сърцето — добави тя по-свирепо.
Погледнах в лицето й и видях дива радост да блести в очите й. Ако в онзи ден бе решила да прави някой мъж на глупак, то това щяха да бъдат Сердик и Аел, а не аз.
— Как можем да победим?
Палаво пламъче заигра по лицето й.
— Имаш ли ми доверие, Дерфел?
— Да, лейди.
— Тогава дай ми двадесет яки мъже.
Аз се поколебах. Бях принуден да оставя няколко копиеносци на северната част на укреплението, които трябваше да ни пазят от нападение отвъд котловината, така че сега не можех да си позволя да лиша останалите воини, които щяха да се бият на южната стена, от двадесет души. Но от друга страна, ако ще да имах още двеста копиеносци пак щях да загубя тази битка на върха на хълма, така че кимнах с глава.
— Ще ви дам двадесет мъже от опълчението — съгласих се аз, — а вие ще ми донесете победа.
Тя се усмихна и се отдалечи. Аз повиках Исса и му наредих да намери двадесет млади мъже и да ги прати с Гуинивиър.
— Тя ще ни донесе победа! — казах му аз, така че да чуят и моите хора, а те усетили надежда в този тъй безнадежден ден, се усмихнаха и дори се засмяха.
Но победа, реших аз, щяхме да постигнем, само ако станеше чудо, или пристигнеха съюзници. Къде ли беше Кълхуч? Цял ден очаквах да видя войниците му да се появяват от юг, но от тях ни следа. Тогава реших, че сигурно в желанието си да се добере до Артур, Кълхуч бе направил широк завой около Акве Сулис. Не можех да се сетя кой друг би могъл да ни дойде на помощ, но честно казано, дори Кълхуч да се беше присъединил към мен, неговите воини нямаше да са достатъчно, за да се противопоставим на щурма на саксите.
А щурмът щеше да започне всеки момент. Магьосниците си бяха свършили работата и сега една група сакски конници пришпори конете си нагоре по хълма. Аз викнах да доведат моя кон. Исса подложи ръце под крака ми, за да се кача на седлото и аз подкараха животното надолу да пресрещна вражите пратеници. Борс можеше да ме придружи, защото беше лорд, но той не искаше да се изправи лице с лице пред хората, които току-що бе напуснал, така че отидох сам.
Приближиха се девет сакси и трима брити. Един от бритите беше Ланселот, красив както винаги в бялата си ризница от припокриващи се метални пластинки, която заслепяваше очите под яркото слънце. Шлемът му беше посребрен и увенчан с чифт лебедови крила, които слабият вятър нежно разрошваше. До него яздеха Амхар и Лохолт, които щяха да се сражават срещу баща си под щандарта на Сердик с вълчия череп и под знака на моя собствен баща — огромния биволски череп, наплескан с прясна кръв в чест на тази нова война. И Сердик, и Аел бяха сред конниците, тръгнали нагоре по склона, придружени от половин дузина сакски старейшини — всичките едри мъже в рунтави кожи и с мустаци, които висяха чак до коланите на мечовете им. Последният сакс беше преводач, и той като другите сакси яздеше непохватно, точно както и аз. Само Ланселот и близнаците бяха добри ездачи.