Стълба към небето [Heaven's Reach - bg]

По вътрешната уредба се разнесе глас:

— Достигаме точката на прехвърляне с-с-след… трийсет с-с-секунди.

Онези, които бяха в заседателната зала, се обърнаха към предния дисплей, показващ мрачна плетеница — първа от поредицата, която щеше да ни отведе далеч от Галактика четвърта… На места, за които ние с приятелите ми бяхме чували само от легендите и разказите за боговете. Но моята хуунска храносмилателна система вече предусещаше неминуемото гадене. Спомням си, че си помислих колко по-добре бих се чувствал на борда на бащиния ми отпадъчен кораб, теглейки въжетата и умблирайки заедно с щастливия екипаж, гален от топлия, солен вятър на Джиджо, пеещ в опънатите платна.

До хипервълновия дисплей открих още един човек, който не се интересуваше толкова къде отиваме, колкото от мястото, което напускахме. Емерсън, сакатият инженер, който носеше рюк върху очите си, ме поздрави с кривата си човешка усмивка. Отговорих му с олюляване на гръклянната си торбичка.

Мъгляв и трептящ, образът на Многоизмерния свят блестеше като яйце, голямо колкото слънчева система, от което се канеше да се излюпи нещо ново, огнено и ужасно. Червена слънчева светлина струеше през дупките и цепнатините, докато жестоки искри говореха за експлозии, достатъчно мощни, за да разлюляват цялата структура, пращайки вълни по опустошената й повърхност.

Емерсън въздъхна и ме изненада, като изрече няколко прости англически думи, изразяващи невероятна мисъл.

— Е… Бог дал… Бог взел.

Калнокракия цвъртеше на рамото ми, докато двигателите на „Стрийкър“ се напрягаха, за да преодолеят налягането на прехвърлянето. Но вниманието ни оставаше приковано към нещастния Многоизмерен свят.