Стълба към небето [Heaven's Reach - bg]

Говорейки като джиджоски дивак — чиито впечатления за космическите полети произхождат от земянитски книги, датиращи от двайсет и втори век, още преди контакта, — аз се чувствам напълно объркан. Например в много от тези текстове се твърди, че не е възможно постигане на скорост, по-висока от светлинната. Или пък авторите на космически истории просто приемат свръхсветлинната скорост за даденост. И в двата случая изглежда просто. Нещата се случват тогава, когато се случват. Всяка причина има следствие и толкова.

Но на екрана от лявата ми страна времето течеше назад!

Моето пишещо устройство ми го обясни и се надявам, че съм го разбрал правилно. Изглежда, че всяка микросекунда, докато „Стрийкър“ се връщаше в нормалното пространство от С-равнището, в насочения назад телескоп на кораба се блъскаха фотони, осигуряващи картина на огромната „структура на Крисуел“, която ставаше все по-малка и неясна. Докато изпреварвахме последователни вълни светлина, образите „остаряваха“. Според обърканата логика на Айнщайн ние пътувахме назад във времето.

Смаяно гледах как гигантската сфера сякаш „оздравява“ пред очите ми. Пробитите участъци се запълваха. Ужасната рана се затваряше. Блестящи искрици представляваха бягащите допреди малко кораби, които очевидно се завръщаха у дома си.

Моите приятели възприемаха гледката с различни реакции.

Хък високо се смееше. Ур-ронн тъжно подсмърчаше, а Клещовръх не преставаше да повтаря „Божичко-чко-чко!“.

И нищо чудно. Онова, което ставаше пред очите ни, бе както мъчително жалко, така и смешно абсурдно.

От дясната ми страна Сара и Джилиън наблюдаваха други образи, улавяни от хипервълна всеки път, щом се прехвърлехме на С-равнище. Те оставяха впечатление за шеметна едновременност. Този екран като че ли показваше какво става в момента на Многоизмерния свят. Времето очевидно се движеше напред и представяше резултатите от бягството ни.

Следствията, които произтичат от всяка причина.

Разбира се, всичко всъщност е много по-сложно. Тази картина например постоянно трептеше като колеблив предварителен вариант на история, чийто автор все още не е сигурен какво да изложи на хартията.

Сара ми го обясни по следния начин:

— Фотоните предават бавните истини, Алвин, докато хипервълните пренасят вероятностите.

Така че този образ просто представяше най-вероятния сценарий, който се разиграваше зад нас. Макар и малка, все пак оставаше възможност да не е верен. Нещата можеха да, не се случат така.

За Бога, Ифни и Яйцето, продължавам да се моля за тази малка възможност.

Онова, което видяхме, въпреки постоянното трептене, беше ужасна история за бърза разруха.

Сега по крехката обвивка на огромната сфера имаше още няколко дупки. Те се разширяваха и пред погледа ни от тях бързо пълзяха пукнатини, през всяка от които струеше слънчева светлина с цвят на урска кръв.

Вече бяха отчупени стотици външни шипове, които се премятаха из космоса. Можех само да предполагам колко по-ужасно е положението вътре. Сигурно бяха разбити милиони големи колкото Джиджо прозорци, оставяйки беззащитните гори, степи и океани в лапите на жестокия вакуум.