Рожби на съзнанието

— Добре ли си? — попита Сиванму. — Събудих се, защото… извинявай, но сънувах, почувствах се, сякаш има опасност да те загубя. Само че това не е било вярно, защото ето те тук.

— Аз наистина щях да се изгубя. Почувствала си това?

— Не знам какво съм почувствала. Просто… как да го обясня?

— Ти ме извика от мрака.

— Така ли?

Той за малко да каже нещо, но спря. Засмя се, смутено и плахо.

— Чувствам се толкова странно. Преди малко мислех да кажа нещо. Нещо много глупаво — че като Питър Уигин съм живял достатъчно мрачно.

— О, да. Ти винаги говориш такива гадости за себе си.

— Да, но не го казах. Дойде ми на езика, по навик, но замълчах, защото не е вярно. Не е ли смешно?

— Мисля, че е добър знак.

— Може би сега, когато съм цял, би трябвало да се чувствам по-различно, отколкото когато бях разделен — някак си по-доволен от себе си или какво? И въпреки това аз почти се загубих. Мисля, че не беше просто сън. Мисля, че наистина щях да се загубя. Да изпадна в… не, да изпадна от всичко.

— През последните три месеца ти живя в три самоличността. Възможно ли е аюата ти да жадува за… не знам, за големината, която си имал?

— Бях разпръснат из една цяла галактика, нали? Само че трябваше да кажа, че той е бил разпръснат, защото става дума за Ендър, нали? А аз не съм Ендър, защото не си спомням нищо. — Той се замисли за момент. — Всъщност сега май си спомням някои неща по-ясно. Неща от детството ми. Лицето на майка ми. Много ясно го помня, а ми се струва, че преди не беше така. И лицето на Валънтайн, когато бяхме деца. Помня го обаче като Питър, нали, значи то не идва от Ендър. Сигурен съм, че това са сред спомените, с които Ендър ме е снабдил от самото начало. — Той се засмя. — Аз наистина съм отчаян, отчаяно търся нещо от него у мен.

Сиванму слушаше. Мълчаливо, не особено въодушевена от темата, но като вмяташе някоя-друга реплика. Докато я наблюдаваше, на него му хрумна още нещо:

— Ти да нямаш някаква способност, как да кажа, за емнатия? Чувстваш ли какво изпитват другите хора?

— Никога — отвърна тя. — Прекалено съм заета с моите мисли.

— Сега обаче разбра, че съм на път да се изгубя. Почувства го.

— Предполагам, че сега съм свързана с теб. Надявам се да няма нищо лошо в това, защото решението не е съвсем доброволно от моя страна.

— Аз обаче също съм свързан с теб. Защото, когато се отделих от тялото си, все още те чувах. Бях изгубил всичките си други сетива. Тялото ми не ми даваше нищо, бях го изгубил. Сега си спомням, че „виждах“ разни неща, но това бе само въображение. И въпреки това чух, когато ме извика. Почувствах те — че се нуждаеш от мен. Искаше да се върна. Това със сигурност означава, че и аз съм свързан с теб.

Тя вдигна рамене, отмести поглед.

— Какво означава това? — попита той.

— Няма да прекарам остатъка от живота си в обяснения пред теб. Всеки е свободен да чувства и действа, без да се самоанализира. Как мислиш ти? Нали ти си умникът, специалистът по човешката природа.

— Стига. Вече сме спорили на тази тема и аз се хвалих, предполагам, но… е, сега не се чувствам така. Означава ли това, че всичко от Ендър е влязло в мен? Знам, че не разбирам чак толкова добре хората. Когато ти казах, че съм свързан с теб, ти отмести поглед и вдигна рамене. Това нарани чувствата ми, ако искаш да знаеш.