Рожби на съзнанието
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: Ender Wiggins #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рожби на съзнанието». Краткое содержание книги:
— Аз прекарах известно време сред дърветата ви, знаеш ли? Дърветата-майки ми направиха място. Приеха ме и ме храниха. Това не ни ли прави брат и сестра?
— Не мога да си представя какво означава да имам сестра — отвърна пекениносът. — Ако обаче си спомняш живота в утробата на дървото-майка, значи помниш повече от мен. Ние понякога сънуваме, но нямаме истински спомени от първия живот в мрака. Това става в третия живот.
— Значи аз съм възрастна, така ли?
И отново почувства как смехът й кара останалите да замлъкнат, как ги наранява.
Когато се обърна да им се извини отново обаче, се случи нещо странно. Тя спря поглед на Миро и вместо да изрече думите, които искаше — думите, които би изрекла в ухото му чрез кристала само преди един ден, — на устата й дойдоха други, заедно с един спомен:
— Ако спомените останат живи, Миро, значи и аз съм жива. Нали така ми каза?
Миро поклати глава:
— От спомените на Вал ли говориш, или от името на Джейн, която е подслушала разговора ни в пещерата па Царицата на кошера? Не се опитвай да ме утешиш, като се представяш за нея.
Джейн по навик — навик на Вал? — се тросна:
— Когато реша да те утешавам, ще разбереш.
— И как ще разбера? — тросна се на свой ред Миро.
— Като се почувстваш по-спокойно, разбира се. Междувременно не забравяй, че вече не слушам през кристала в ухото ти. Виждам само с тези очи и чувам само с тези уши.
Това не беше съвсем вярно, разбира се. Защото по много пъти на секунда тя чувстваше живителните сокове, безкрайното гостоприемство на дърветата-майки, когато аюата й утоляваше жаждата си за нещо голямо, като обхождаше обширната мрежа на пекениносовите филоти. И от време на време покрай дърветата-майки тя улавяше по някоя мисъл, дума, изречение, изговорени на езика на дърветата-бащи, речта на безмълвните. А чий бе този друг глас? „Познах те — ти си от онези, които ме създадоха. Познавам гласа ти.“
Ние те загубихме — каза гласът на Царицата на кошера в съзнанието й. — Но ти се справи добре.
Джейн не беше подготвена за растящата гордост, пламтяща в цялото й тяло на Вал; чувстваше физичния ефект от тази емоция като Вал, но гордостта й идваше от похвалата на царицата-майка.
„Аз съм дъщеря на цариците на кошери — даде си сметка тя, — затова похвалата й има голямо значение за мен. И след като съм дъщеря на цариците на кошери, значи съм и дъщеря на Ендър, двойна дъщеря, защото съзнанието ми е създадено отчасти от неговото, за да мога да бъда мост между тях; а сега пребивавам в тяло, родено от него, и от време на време получавам спомени от предишния живот на това тяло. Аз съм негова дъщеря, но отново не мога да говоря с него.“
Цялото това време, всички тези мисли — и въпреки това тя нито показваше, нито чувстваше някаква липса на концентрация върху онова, което правеше на компютъра си на борда на кораба около планетата на Десколадата. Тя бе същата Джейн. Способността й да се занимава е много задачи едновременно, да отделя внимание на много неща не се дължеше на компютрите. Дължеше се на наследеното от цариците на кошери.
Ти успя да дойдеш при нас именно защото аюата ти е достатъчно силна, за да правиш всичко това — каза Царицата на кошера в съзнанието й.
„Коя от вас ми говори?“ — попита Джейн. Има ли значение? Ние всички помним създаването ти. Спомняме си как сме били там. Спомняме си как те изтеглихме от мрака на светло.
„Значи аз още пазя същността си, така ли? Ще възвърна ли отново мощта си, която загубих, след като Междузвездният конгрес уби виртуалното ми тяло?“
Възможно е. Когато разбереш, кажи. Ще ни е много интересно.
Сега тя почувства силно разочарование от липсата на интерес у родителите й, присвиване в стомаха, някакъв срам. Това обаче бяха човешки емоции; идваха от тялото на Вал, макар и в отговор на отношенията й с цариците-майки. Всичко бе толкова сложно — и в същото време просто. Чувствата й се определяха от едно тяло, което реагираше още преди сама да е осъзнала какво изпитва. Едно време почти не беше съзнавала, че има емоции. Имаше, да, дори подсъзнателни реакции, неосъзнати желания — те бяха характерни за аюите, свързани в някаква форма на живот, — но тогава нямаше кое да й покаже какво чувства. Колко лесно бе да си човек, тялото да ти подсказва какво изпитваш. И в същото време колко трудно, защото човек не може да скрие чувствата от себе си.
Свиквай да изпитваш смущение, когато говориш с нас, дъще. Ти притежаваш наполовина човешка същност, а ние — не. Ние няма да бъдем нежни с теб като човешки майки. Когато стане нетърпимо, оттегли се — ние няма да ти се натрапваме.