Рожби на съзнанието
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: Ender Wiggins #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рожби на съзнанието». Краткое содержание книги:
— Простете, учителю, но ми се струва, че вие го поставяте там. Никой не е забелязал, че отговорността пада върху нас.
— Аз не поставям греха там. Аз просто свалям шапката, която го скрива. Ясухиро, ти беше един от най-способните ми ученици. Аз ти простих, задето използва наученото по такива объркани начини, защото го правиш за рода си.
— И това ли искате от мен сега — това ли е съвършено просто?
— Предприемам най-преките действия — говорих открито е най-влиятелните представители на най-богатите японски търговски фамилии, които успях да намеря днес.
Моля те да сториш минималното за постигане на необходимото.
— В този случай минималното поставя кариерата ми пред огромен риск — отвърна замислено бизнесменът.
Аймана не отговори.
— Най-великият ми учител някога ми казваше — продължи Ясухиро, — че човек, който рискува живота си, знае, че кариерата е нещо безполезно и че човек, който не може да рискува кариерата си, води безполезен живот.
— И така, ще го направиш ли?
— Още сега ще подготвя посланията си до всички членове на рода Цуцуми. Когато ансибалите бъдат включени отново, ще ги изпратя.
— Знаех, че няма да ме разочароваш.
— Нещо повече. Когато загубя работата си, ще дойда да живея при вас.
Аймана се поклони:
— За мен ще е чест да те приема в дома си.
Животът на всеки човек тече е времето и независимо колко жестоки моменти ни сполетяват, независимо колко болка или страх преживяваме, времето лекува всичко. Вал, или Джейн, подържа Миро в прегръдките си, сетне времето изсуши сълзите му, времето отхлаби прегръдката й и накрая пак времето изчерпа търпението на Ела.
— Да се хващаме на работа — каза тя. — Не съм лишена от чувства, но задачата ни остава непроменена.
Куара се изненада:
— Ама Джейн не е мъртва. Това не означава ли, че можем да се върнем у дома?
Вал-Джейн стана и се оттегли при компютъра си. Всяко движение бе леко, защото рефлексите и навиците на Вал се бяха запазили в мозъка й; за съзнанието на Джейн обаче всяко действие бе ново; тя се възхищаваше на танца на пръстите си по клавишите.
— Не знам — каза тя в отговор на въпроса, изказан от Куара, но мъчещ всички останали. — Все още съм несигурна в тази плът. Ансибалите не са възстановени. Имам неколцина съюзници, които ще възстановят връзката с някои от старите ми програми — няколко самоанци на Пасифика, Хан Фейдзъ на Път, университетът „Або“ на Аутбак. Ще бъдат ли тези програми достатъчни? Ще ми позволи ли новият софтуер на мрежата да събера ресурсите, необходими за запомнянето на цялата информация за един кораб и толкова много хора? Ще бъда ли затруднена от това тяло? Новата ми връзка с дърветата-майки ще помогне ли, или ще ме разсейва? — И накрая най-важният въпрос: — Искаме ли ние да участваме в първия ми полет?
— Някой трябва да е първи — каза Ела.
— Мисля, че е по-добре да опитам с някой от корабите на Лузитания, ако успея да възстановя връзката с тях. Само С един работник на Царицата на кошера на борда. Така загубата няма да е голяма. — Джейн се обърна към работника до тях: — Моля за извинение за това.
— Няма защо да се извиняваш на работника — вметна Куара. — Той всъщност е Царицата на кошера.
Джейн погледна Миро и присви очи. Миро не отговори със същото, но болката, четяща се в очите му, бе красноречива. Той знаеше, че работниците не са точно това, което всички си мислеха за тях. На цариците на кошери понякога им се налагаше да ги обуздават, защото не всички се подчиняваха безпрекословно на майчината им воля. С въпроса — дали това е робство, или не обаче, щяха да се занимават други.
— Езици — заговори Джейн, — чийто носител е генетична молекула. Каква ли граматика имат? Свързани ли са със звуци, миризми, образи? Да видим колко сме умни без присъствието ми в компютърната мрежа.
Това й се стори страшно смешно и тя се разхили гръмко. О, колко прекрасно бе собственият й смях да звучи в ушите и, да изригва от белите й дробове, да разтърсва диафрагмата й, да извиква сълзи в очите й!
Едва когато спря да се смее, тя си даде сметка колко зловещо е звучал кикотът й за Миро и останалите.
— Извинявайте — рече смутено и почувства как лицето й пламва.
Кой би си помислил, че срамът е толкова горещ! Това замалко да я накара отново да се разсмее.
— Не съм свикнала да съм жива по този начин. Знам, че съм весела, докато всички останали сте в мрачно настроение, но не разбирате ли? Дори всички да умрем, когато въздухът свърши след няколко седмици, не мога да не се възхищавам на това чувство!
— Разбираме — каза Файъркуенчър. — Ти премина във втория си живот. За нас това също е радостен момент.