Рожби на съзнанието
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: Ender Wiggins #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рожби на съзнанието». Краткое содержание книги:
— И защо?
— О, щом ти можеш да задаваш въпроси, защо да не питам и аз. Такива ли са правилата сега?
— Винаги са били такива. Ти просто никога не си ги спазвал.
— Е, това нарани чувствата ми, защото очаквах да се зарадваш, че сме свързани.
— Ти радваш ли се?
— Е, благодарение на това съм жив; трябва да съм най-големият глупак, ако ие призная, че е доста удобно!
— Помириши — възкликна тя и скочи. „Толкова е млада“, помисли си той.
И сетне, когато се изправи, с изненада си даде сметка, че и той е млад, че тялото му е яко и гъвкаво.
С изненада си спомни, че Питър никога не се е чувствал по друг начин. Ендър бе този, който беше живял в старо тяло, тяло, което е изтръпвало при спане на земята, тяло, което не се е изправяло лесно на крака.
„Аз наистина имам частица от Ендър у себе си. Нося спомените на неговото тяло. Защо не и спомени от разума му? Може би защото този мозък има само карта с Питъровите спомени. Всички други просто са недостъпни за мен.
И може би ще се сблъсквам с тях от време на време, ще се свързвам с тях, ще откривам нови пътища към тях.“
Той се изправи, застана до Сиванму, подуши въздуха заедно с нея; и отново с изненада установи, че всичко му се удава лесно. Не спираше да мисли за Сиванму, за това, което надушваше тя, чудеше се дали не трябва да постави ръка върху крехкото й рамо, нуждаещо се сякаш да бъде погалено от длан точно с големината на неговата; и в същото време умът му бе зает с мисли как и дали ще бъде в състояние да възстанови спомените на Ендър.
„Преди никога не бих могъл да го направя — даде си сметка. — И въпреки това би трябвало да съм го правил след създаването на това тяло и на Валънтайн. Да се съсредоточавам едновременно не над две, а над три неща.
Ала не съм бил достатъчно силен, за да мисля за три неща. Едно от тях винаги е оставало на заден план. Валънтайн за известно време. Сетне Ендър до смъртта на онова тяло. Две неща — мога да мисля едновременно за две неща. Това необичайно ли е? Или се удава на мнозина, стига да се научат?
Що за суетност е това! Защо трябва да ме е грижа дали съм уникален в способностите си? Аз винаги съм се гордял, че съм по-умен от повечето хора около мен. Не съм го изказвал гласно, разбира се, дори не съм го признавал пред себе си, ала бъди честен сега, Питър! Хубаво е да си по-умен от останалите наоколо. И ако мога да мисля за две неща едновременно, докато те са способни само на едно, защо да не изпитвам някакво удоволствие от това!“
Разбира се, да мислиш за две неща едновременно, е доста безполезно, ако и двете са глупави. За известно време той размишлява върху суетата и борбената си природа, също за Сиванму, и ръката му наистина се вдигна и я докосна; тя се облегна на него, не го отблъсна, притисна глава до гърдите му. И сетне, без предупреждение или някакво действие от негова страна, внезапно се отдръпна и закрачи към самоанците, събрани около Малу на плажа.
— Какво направих? — попита Питър.
Тя се обърна, изгледа го изненадано:
— Нищо! Иначе щях да ти зашлевя шамар или да те изритам по топките, нали? Време е за закуска — Малу чете молитва, а имат повече храна от онази вечер, когато мислехме, че ще се пръснем от ядене.
И двете отделни насоки на мислене на Питър го доведоха до заключението, че е гладен. Снощи нито той, нито Сиванму бяха яли. Всъщност той нямаше никакви спомени кога са напуснали плажа и са легнали на тези рогозки. Някой сигурно ги беше пренесъл. Е, нищо чудно. На плажа нямаше мъж или жена, които да не изглеждат, сякаш могат да го прекършат надве като клечка. Колкото до Сиванму, тичаща пъргаво към събраните на брега самоанци, тя му приличаше на птичка, летяща към стадо крави.
„Аз не съм дете и никога не съм бил, поне в това тяло — помисли си Питър. — Затова не мога да знам дали съм способен на детски мечти и юношески терзания. От Ендър съм получил това спокойно отношение към любовта; това не е голямата, изгаряща страст, каквато съм очаквал. Ще ти бъде ли достатъчна тази любов, Сиванму? Да протягам ръце към теб, когато изпитвам нужда, и да съм до теб, когато ти се нуждаеш от мен. И да чувствам такава нежност, щом те погледна, че ми се иска да застана между теб и целия свят; и също да те вдигна и да те понеса над свирепите течения на живота; и в същото време да съм доволен винаги да стоя настрана и да те наблюдавам, красотата ти, енергията ти пред тези хора-планини, как разговаряш с тях като с равни дори чрез движенията на ръцете си, докато всеки звук, отронил се от устата ти, крещи, че си дете — достатъчна ли ще е тази моя любов за теб? Защото за мен е достатъчна. Стига ми, че когато поставих ръка върху рамото ми, ти се облегна на мен; и че ме извика, когато почувства, че съм се изгубил.“