Хари Потър и даровете на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и даровете на смъртта». Краткое содержание книги:
— Уважение ли? — повтори Хари, но Хърмаяни го стрелна с поглед, за да го спре — едва ли беше разумно да спори с Рон, докато той беше в такова окаяно състояние.
Хари и Хърмаяни пренесоха Рон в палатката, като почти го влачеха. Отвътре тя беше точно както я помнеше Хари: малко жилище с баня и кухничка. Той изтика встрани едно старо кресло и внимателно положи Рон върху долното от двете сложени едно над друго легла. Дори след това съвсем късо разстояние Рон пребледня още повече и веднага след като го нагласиха върху дюшека, отново затвори очи и известно време мълча.
— Ще направя чай — съобщи задъхана Хърмаяни, после извади от дълбините на чантичката си чайник и чаши и се отправи към кухнята.
На Хари чаят му се услади точно толкова, колкото и огненото уиски през нощта, когато Лудоокия беше загинал: той като че ли поне отчасти прогони с топлината си страха, сковал гърдите му. След минута-две Рон наруши тишината.
— Какво според вас е станало със семейство Катърмоул?
— С малко късмет би трябвало да са се измъкнали — отвърна Хърмаяни, стиснала между дланите си топлата чаша, която й вдъхваше спокойствие. — Ако е мъж на място, господин Катърмоул би трябвало да се е магипортирал групово с жена си и вече би трябвало да са напуснали заедно с децата си страната. Хари й каза да направят точно това.
— Ох, дано са избягали! — рече Рон и се отпусна върху възглавниците. Чаят му се отразяваше добре и той си беше възвърнал малко от руменината. — От начина, по който всички разговаряха с мен, докато бях Рег Катърмоул, не останах с впечатлението, че е от най-съобразителните. Господи, все пак се надявам да са успели… че ако заради нас ги пратят и двамата в Азкабан…
Хари погледна Хърмаяни и въпросът, който се канеше да зададе, застина върху устните му: дали това, че госпожа Катърмоул е останала без магическа пръчка, може да й попречи да се магипортира заедно с мъжа си. Хърмаяни наблюдаваше как Рон се притеснява за съдбата на семейство Катърмоул и върху лицето й се беше изписала такава нежност, та Хари изпита чувството, че едва ли не я е изненадал, докато тя го целува.
— Е, у нас ли е? — попита я Хари отчасти за да й напомни, че и той е там.
— Кое… дали е у нас? — трепна тя.
— Защо изобщо се подложихме на всичко това? Заради медальона с капачето! Къде е?
— Значи сте го взели! — викна Рон и се понадигна малко на възглавниците. — Никой не ми казва нищо. Можехте поне да ми споменете!
— Е, нали бягахме от смъртожадните, за да се спасим! — напомни Хърмаяни. — Ето го.
Тя извади от джоба на мантията си медальона и го връчи на Рон.
Беше голям колкото кокоше яйце. В размитата светлина, проникваща през брезентовия покрив на палатката, проблесна богато украсената буква „С“, обсипана със зелени камъчета.
— Няма ли вероятност някой да го е унищожил, откакто е бил у Крийчър? — попита обнадежден Рон. — Можем ли да бъдем сигурни, че това тук все още е хоркрукс?
— Според мен да — отговори Хърмаяни, като го взе отново и го разгледа отблизо. — Ако е бил разрушен с магия, все щеше да има някакви следи от поражения.
Тя го подаде на Хари, който го завъртя между пръстите си. Медальонът изглеждаше съвършен, непокътнат. Той си спомни съсипаните остатъци от дневника и как камъкът върху пръстена хоркрукс се е пропукал, когато Дъмбълдор го е унищожил.
— Мисля, че Крийчър е прав — каза Хари. — Трябва да измислим как да я отворим тази чудесия и чак тогава ще успеем да я унищожим.
Докато говореше, внезапно и стряскащо осъзна какво държи всъщност, какво живее под златното капаче. Дори след всичките усилия да намерят медальона му се прииска да го метне някъде. Хари овладя чувствата си и се помъчи да отвори с пръсти капачето, после опита да приложи и заклинанието, с което Хърмаяни беше отворила вратата в стаята на Регулус. И двата пъти не се получи нищо. Отново подаде медальона на Рон и Хърмаяни, но каквото и да правеха, за да го отворят, и техните опити не се увенчаха с повече успех.
— Все пак усещаш ли го? — попита шепнешком Рон, докато стискаше здраво в юмрук медальона.
— В какъв смисъл дали го усещам?
Рон му върна хоркрукса. След миг-два Хари осъзна какво го пита неговият приятел. Дали усещаше как тупти кръвта в собствените му жили, или туптенето като от мъничко метално сърце идваше от вътрешността на медальона?
— Какво ще правим с него? — попита Хърмаяни.
— Ще го пазим, докато разберем как да го унищожим — отвърна Хари и колкото и да не му се искаше, окачи верижката на врата си, като скри медальона с капачето под мантията си, където той се допря до гърдите му заедно с кесийката от Хагрид. — Мисля, че трябва да се редуваме и да стоим на пост пред палатката — добави той, извърнат към Хърмаяни, после се изправи и се протегна. — Трябва да помислим и за храна. Ти не мърдай оттам — добави рязко той, когато Рон се опита да седне и лицето му се оцвети в отблъскващ оттенък на зеленото.