Снежната кралица [The Snow Queen-bg]

Но преди всичко Еъриенрод сигурно бе разбрала, че тя ще остане, че ще продължава да защитава нейната собствена съдба. Защото да подаде сега оставка и да напусне Тийумат, да се откаже от своя пост, това ще означава да признае, че всичко е било напразно. Все пак всичко ще бъде напразно, когато те свършат с този свят.

Джеруша не можеше да отговори на удара на кралицата, не беше в състояние да й отвърне дори с най-малкото неудобство. Случайно беше осуетила един заговор на Еъриенрод да задържи Зимата на власт. Но боговете са свидетели, че това не й бе дало никакво удовлетворение — и оттогава нямаше ни най-малка представа какви нови ходове гласи Кралицата. Тя не се съмняваше, че има друг план. Беше повече от сигурно, че този път Хийгемъни, и в частност тя, няма да е в състояние да я спре. И този неуспех ще бъде венец на нейната гибел.

Но имаше още време. Състезанието още не бе завършило, тя трябваше да се опита…

— Слушаш ли ме, кучко? Все пак ще те спипам. Чрез Бастард Боутман, кълна ти се! Няма да се откажа, ти не ще можеш да ме унищожиш преди аз…

Вратата отново се отвори и отхвърли думите към нея. Влезе полицай от патрула, който бързо огледа кабинета и разбра, че е сама. Той сложи на бюрото й запечатан контейнер с данни и погледна под очи.

— Е, какво зяпаш? Той поздрави и излезе.

С друга възможност, доловена от дворцовите клюки. Решимостта й се разколеба. Откъде наистина си сигурна, как можеш да докажеш дали наистина не си загубила ума си…? Джеруша протегна ръка покрай терминала по посока на новия контейнер, но ръката й напипа един лист с печатен текст, полупритиснат от контейнера. Измъкна го и прочете един ред от написаното: „СПИСЪК НА ОПЛАКВАНИЯТА“. Тя смачка листа. Кой ли може да го е поставил тук? Кой?

Радиотелефонът зазвъня. Натисна копчето, без да продума, не посмя да се довери на своя глас.

— Радиотелефонно повикване от затънтен район, командир. Някой на име Кегенит или нещо подобно. Да ви свържа ли?

Енгенит? О, богове, тя не може да говори сега с него, не и по радиотелефона.

Защо, по дяволите, избира винаги най-неподходящото време, защо въобще ме безпокои повече?

— И инспектор Мантагнийс е тук, иска да го приемете.

— Прехвърли разговора на моята линия. — Но какво ще кажа? Какво? — И кажи на Мантагнийс да… — Джеруша стисна зъби. — Кажи му да почака.

Тя чу от високоговорителя пукане и познатия й глас.

— Ало? Ало, Джеруша…

— Да, Мироу! — Тя си спомни с внезапен изблик на удоволствие какво чувство изпитва човек при разговор с някого, на когото държи… неочаквано разбра колко много й дава неговата дружба. — О, богове, колко хубаво е, че мога отново да те чуя. — Тя се усмихваше, наистина се усмихваше.