Дяволския остров
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Бакалов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дяволския остров». Краткое содержание книги:
— Не виждам нищо по-добро от това — отвърна кормчията. — Да, най-добре ще бъде да се доберем до Алеутските острови. Както казахте, те се намират на юг от нас и без много труд ще можем да ги достигнем даже при този вятър, разбира се, ако успеем да понесем глада и жаждата.
— Питам се — замислено каза младият офицер, — не е ли по-добре да почакаме тук до утре. — Но не! — продължи той решително. — И въпрос не може да става да чакаме още. Отдавна сме се отдалечили от местата, където се ловят китове, най-малко на осемдесет километра. Да отидем на Лисичевите острови! Какво е вашето мнение, момчета?
Всички бяхме съгласни с последното предложение. В същия миг, като отзвук на нашето решение, се появи северен вятър.
— Добър знак! — възкликна командирът. — Нека вземем това като добро предзнаменование и да не губим време. Обърнете носа на юг и вдигнете платната!
Безразличието ни се смени с оживление. Мисълта да тръгнем най-после, да предприемем нещо, ни внушаваше нови надежди. Вдигнатите платна се издуха. Лодката смени посоката и ние се понесохме над водата.
— На път към Лисичевите острови! — произнесе весело младият офицер. — Трябва да са на юг, не може да не ги срещнем.
Можехме само да се радваме на неговата увереност, ала нещо в гласа му ни подсказваше, че той самият не е напълно уверен къде се намират Алеутските или Лисичевите острови, че приемаше своето желание като някакъв съществуваш факт.
Но във всеки случай не можехме и да желаем по-благоприятен вятър от този, дето духаше в момента. Той ни носеше бързо към желаното място. Лодката оставяте след себе си светещи следи, тъй като водите изобилстваха с фосфоресциращи медузи.
Движехме се много добре около един час, когато изведнъж непредвидена случайност ни спря. Фенерът ни угасна, защото му беше свършило маслото. Ще каже някой: странна причина да се спре лодката. Да, ако ни беше безразлично в каква посока се движим, наистина това не би било причина. Но ние се придържахме строго към юг и трябваше да следим постоянно компаса. А как може в тъмнината да се следи магнитната стрелка?
Напрягахме се да измислим средство, за да поправим злото. Как да получим светлина? Няма ли някой кибрит?
Никой нямаше нито клечка!
— Остава ни да се доверим на вятъра — произнесе Рансъм, оставяйки компаса.
Продължихме пътуването си, като се бояхме само от едно: да не би вятърът да измени посоката на нашия път. Ала не беше изминал и час, когато тревогата ни беше вече друга: вятърът ставаше силен. Заплашваше ни истинска буря. Имахме само една мисъл — да спасим лодката, да спасим себе си, без да се грижим откъде духа и накъде ни носи.
Буря! Ето от какво се бояхме през цялото време и тя се готвеше да се развихри тъкмо тогава, когато започнахме да вярваме в своето спасение.
— Ще трябва да бягаме пред бурята — каза командирът. — Гремел, приберете горното платно!
Едва бе прибрано първото платно, когато офицерът нареди да се свие второто, а след него третото, което бе и последно. Въпреки всички взети мерки лодката се издигаше страшно върху гребените на огромните вълни. Мрачното небе сякаш ни заплашваше със своя гняв. Към всички наши страдания се прибави и студът; откъм снежните пустини и ледовете право в гърбовете ни духате полярен вятър, а нямахме други дрехи освен обикновените куртки. Ако студът и вятърът не парализираха нашите сили и не пречеха на движението ни, не бихме им придавали голямо значение. Всичките ни усилия бяха съсредоточени в това, да не би вълните да залеят лодката. Колкото и бързо да се носеше тя пред тях, все пак някои я настигаха и ни заливаха като дъжд. Тези от нас, дето не бяха заети с веслата и кормилото, постоянно изгребваха водата от дъното с каквото им попаднеше. И въпреки усилията, в главите ни се прокрадваше въпросът, скоро ли ще дойде моментът, в който лодката ще потъне. Ние се борехме и се мъчехме да прогоним натрапчивите мисли.
В тези ширини летните нощи са къси, но тази ни се видя безкрайно дълга, дори мислехме, че не ще има край. Най-после започна да съмва. Това ни зарадва, но не за дълго, тъй като светлината ни позволи отново да се убедим, че сме сами в безбрежния океан.
Рансъм се изправи с далекогледа върху пейката и го насочи последователно във всички посоки. След няколко минути слезе и каза: