По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
— Какво ви кара да смятате, че искам да остана тук?
Тя премигна.
— Извинете ме. Наистина не съм свикнала с такова поведение.
— Разговорът може и да е интересен, но аз…
— Онзи ден прочетох една от книгите ви. Думите не ви се удават много — изразите не са особено изящни, това е техническата ми преценка, — но казвате нещата ясно. Така че трябва да преправя реторичния си стил да звучи като вашия. Кратки изречения. Граматиката ви е добра. Католически училища, предполагам. Не залъгвате хората. Казвате всичко директно. — Тя се усмихна. — Колко да е дълга речта?
— Да речем петнайсет минути.
— Ще се върна след три часа — обеща Уестън и се изправи. Райън кимна и тя излезе. Президентът погледна към агент Прайс.
— Хайде, изплюйте камъчето — нареди той.
— Тя е най-досадният проблем тук. Миналата година се хвърли върху един от младшите служители заради нещо. Трябваше да ги разтървават.
— Защо се е хвърлила?
— Служителят казал нещо гадно за една от речите й и отбелязал, че гените й не са наред. Напусна още на другия ден. Не беше голяма загуба — завърши Прайс. — Но тя се държи арогантно. Не трябваше да ви говори така.
— Ами ако е права?
— Сър, не е моя работа, но всеки…
— Права ли е?
— Вие сте различен, господин президент. — Прайс не каза дали смята това за добро или лошо, а и Райън не попита.
Във всеки случай президентът имаше друга работа. Той вдигна слушалката и каза:
— Бихте ли ме свързали с Джордж Уинстън от „Колумб груп“?
— Да, господин президент, веднага. — Жената не знаеше телефонния номер, затова вдигна друг телефон и позвъни в свързочната служба. Дежурният морски офицер имаше номера и й го продиктува.
— Господин президент, свързах се с господин Уинстън — донесе се гласът по интеркома.
— Джордж?
— Да, сър.
— За колко време можеш да стигнеш дотук?
— Джа… господин президент, опитвам се да вкарам работата си в нормални релси и…
— За колко време? — по-натъртено попита Райън.
Уинстън трябваше да помисли малко. Екипажът му не беше готов. За да стигне до нюйоркското летище…
— Мога да хвана следващия влак.
— Съобщи ми кога тръгваш. Ще пратя някой да те посрещне.
— Добре, но трябва да знаеш, че не мога…
— Можеш. Ще се видим след няколко часа. — Райън затвори и пак погледна Прайс. — Андреа, прати агент с кола да го посрещне на гарата.
— Слушам, господин президент.
Беше приятно да дава заповеди и те да бъдат изпълнявани. И се свикваше.
— Не обичам оръжията! — Жената го каза достатъчно високо, така че няколко глави се обърнаха към нея, макар че децата се бяха навели към кубчетата и моливите си. Наоколо имаше необикновено голям брой възрастни, трима от които със слушалки в ушите. И тримата обърнаха глави, за да видят „загрижената“ (в такива случаи всички използваха тази дума) майка. Като шеф на подразделението си, Дон Ръсел се приближи.
— Добър ден. — Той показа картата си от Службата за сигурност. — Какво обичате?
— Трябва ли да сте тук!
— Да, госпожо, трябва. Мога ли да науча името ви, моля?
— Защо? — каза Шийла Уокър.
— Ами, госпожо, добре е човек да знае с кого разговаря, нали? — попита Ръсел. Би било добре да разполага с досиетата на такива хора.
— Това е госпожа Уокър — каза госпожа Марлен Дагет, собственичка и учителка в детската градина „Джайънт степс“.
— А, вие сте майката на онова момченце хей там, нали? — усмихна се Ръсел. Четиригодишното дете строеше кула от дървени кубчета, която после за всеобщо удоволствие на стаята щеше да събори.
— Просто не обичам оръжията, още по-малко близо до деца.
— Госпожо Уокър, на първо място ние сме ченгета. Знаем как да използваме оръжията си безопасно. Второ, ние сме задължени постоянно да носим оръжие. Трето, иска ми се да го погледнете от тази страна: тук с нас вашият син е в по-голяма безопасност, отколкото където и да било. Изобщо не трябва да се тревожите, че някой може да дойде и да отмъкне детето ви от площадката навън например.
— Защо тя трябва да е тук?
Ръсел примирително се усмихна.
— Госпожо Уокър, не Кейти е станала президент, а баща й. Няма ли право на нормално детство, точно като вашия Джъстин?
— Но това е опасно и…
— Не и докато ние сме тук — увери я той.
— Джъстин, хайде! — извика тя. — Синът й я погледна, помисли малко и с един пръст бутна кубчетата съвсем лекичко в очакване еднометровата кула да се стовари като повалено дърво.
— Обещаващ инженер — разнесе се от слушалката на Ръсел. — Ще проверя регистрационния номер на колата й. — Той кимна на агентката, застанала на вратата. След двайсет минути щеше да им се наложи да прегледат още едно досие. В него навярно щеше да пише, че госпожа Уокър е досадна рожба на новото време, но ако имаше някакви минали психически проблеми (вероятно}, или криминално досие (невероятно), трябваше да й обърнат внимание. Ръсел автоматично огледа стаята, после поклати глава. ПЯСЪЧНИК беше нормално дете, заобиколено от нормални деца. В момента тя рисуваше нещо и лицето й изразяваше напрегната съсредоточеност. Бе прекарала обикновен ден с обикновен обяд и обикновен следобеден сън, но скоро щеше да й се наложи да направи необикновено пътуване до определено необикновения си дом. Момиченцето не беше забелязало спора, който току-що бе водил с майката на Джъстин. Е, децата бяха достатъчно хитри да си останат деца, но това едва ли можеше да се каже за много от родителите им.