По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
Всичко това беше удивително. Бе започнал издирването, като знаеше, че ще открие цялата или повечето информация, но въпреки това само за един ден той разполагаше с повече данни, отколкото иначе биха могли да съберат за една седмица десет души — при значителен риск от разкриване. Американците бяха толкова глупави. На практика сами молеха да ги атакуват. Нямаха си и представа от секретност или сигурност. Едно беше лидерът от време на време да излиза със семейството си пред публика — всички правеха така. Но съвсем друго бе да допуснеш всички да научат неща, които всъщност никой не трябва да знае.
Хората му щяха да анализират документа — събраха се над 2 500 страници — и да вмъкнат препратки. Не възнамеряваше да предприема действия. Това бяха просто данни. Но положението можеше да се промени.
— Знаете ли, струва ми се, че летенето ми харесва — каза Кати Райън на Рой Олтман.
— Така ли?
— По-спокойно е, отколкото да шофирам сама. Но не мисля, че ще продължи дълго — прибави тя, като се нареди на опашката за храна.
— Навярно не. — Олтман постоянно се оглеждаше. В помещението имаше още двама агенти, които полагаха всички усилия да изглеждат невидими и изобщо не успяваха. Макар „Джон Хопкинс“ да беше болница с 2000 лекари, тя все пак бе нещо като професионално село, в което почти всички се познаваха, а лекарите не носеха пистолети. Олтман се държеше близо до нея и изглежда, Кати нямаше нищо против. Беше останал с нея по време на двете сутрешни операции и тъй като тя бе професионален преподавател, му обясняваше всяка стъпка от процедурата в най-малки подробности. Този следобед имаше занимания с неколцина студенти. Това беше първото образователно преживяване на Олтман, откакто работеше в Службата — поне нещо, което имаше стойност в област, различна от политиката, а нея вече се бе научил да мрази. Следващото му наблюдение беше, че ХИРУРГ се тъпче като гъска. Тя стигна до края на опашката и плати за своя и неговия обяд въпреки кратките му възражения.
— Тук заповядвам аз, Рой. — Тя се огледа, забеляза човека, с когото искаше да обядвали се насочи към него, следвана от агента. — Здрасти, Дейв.
Деканът Джеймс и гостът му се изправиха.
— Здравей, Кати! Позволи ми да ти представя новия член на факултета Пиер Александър. Алекс, това е Кати Райън…
— Същата, която…
— Моля ви, все още съм лекар и…
— Вие сте онази, която спечели наградата „Ласкър“, нали? — стопи леда Александър. Усмивката на Кати освети залата.
— Да.
— Поздравления, докторе. — Той протегна ръка. — Кати трябваше да остави таблата си върху масата, за да я поеме. Олтман се опитваше да гледа неутрално, но не успя. — А вие трябва да сте от Службата.
— Да, сър. Рой Олтман.
— Отлично. Толкова прелестна и умна дама заслужава да бъде пазена — каза Александър. — Току-що напуснах армията, господин Олтман. Виждал съм вашите момчета в „Уолтър Рийд“. Когато дъщерята на президент Фаулър се върна от Бразилия с тропическа болест. Излекувах я.
— Алекс работи с Ралф Форстър — поясни деканът, когато всички седнаха на масата.
— Инфекциозни болести — каза на телохранителя си Кати.
Александър кимна.
— В момента още се ориентирам. Но вече имам пропуск за паркинга, затова предполагам, че съм вътрешен.
— Надявам се да сте толкова добър преподавател, колкото е Ралф.
— Страхотен лекар — съгласи се Александър. Кати реши, че го харесва. После се зачуди за акцента и южняшките му маниери. — Тази сутрин Ралф отлетя за Атланта.
— Нещо особено ли се е случило?
— Вероятен случай на ебола в Заир. Осемгодишно африканче.
Кати присви очи. Макар че това беше съвсем различна област от медицината, като всеки лекар тя получаваше „Ем & Ем Уикли“ и доколкото можеше, следеше всичко. Медицината е област, в която никога не преставаш да се учиш.
— Само един ли?
— Да — кимна Александър. — Изглежда, детето е било ухапано по ръката от маймуна. Бил съм там. Пратиха ме от „Детрик“ по време на миналата миниепидемия през 1990 година.
— С Гъс Лоренц ли? — попита деканът. Александър поклати глава.
— Не, тогава Гъс имаше друга работа. Ръководител на екипа беше Джордж Уестфал.
— О, да, той…
— …почина — потвърди Алекс. — Ние… хм… внимавахме, но той се зарази. Тъжна работа.
— В какво е сбъркал? — каза Джеймс. — Не го познавах много добре, но Гъс ми е казвал, че бил изгряваща звезда. Завършил е Калифорнийския университет, доколкото си спомням.
— Джордж беше блестящ, най-добрият специалист по структурата на вирусите, и внимаваше много. Изобщо не разбрахме как се случи. Така или иначе, онази миниепидемия уби шестнайсет души. Двама от пациентите оживяха, и в двата случая жени, и двете двайсетгодишни. Не успяхме да открием в тях нищо особено. Може би просто са имали късмет — каза Александър без всъщност да вярва в думите си. Такива неща си имаха причина. Просто не я бе открил, макар работата му да се състоеше тъкмо в това. — Във всеки случай имахме под двайсет жертви и това беше истински късмет. Останахме там месец и половина. Излизах в гората с пушка със сачми и убих стотина маймуни в опит да открия преносителя. Не успях. Този вариант се нарича „Заирска ебола 90“. Струва ми се, че в момента го сравняват с вируса, от които се е заразило онова детенце. Еболата е отвратителна гадост.