По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
— Тя е прекрасно малко момиченце, Дон.
— Никога не съм виждал грозно дете — отвърна Ръсел.
Погледнаха към магистралата, дърветата и отбивката, като се чудеха какво са пропуснали и колко пари могат да дадат за наблюдателни камери.
Джордж Уинстън беше свикнал да го посрещат. Всъщност това бе най-голямото удобство. Слизаш от самолета — в неговия случай почти винаги от самолет — и някой чака да те посрещне, за да те отведе до автомобила, чиито шофьор знае най-бързия път до мястото, където отиваш. Никакви разправии с кола под наем и с безполезните малки пътни карти, никакво губене на нищо. Струваше много пари, но си заслужаваше, защото нали времето е най-ценната стока — човек няма излишък от нея, за да я хвърля на вятъра, пък й няма кой да му каже точно с колко разполага. Скоростният влак спря на 6-и коловоз на Юниън Стейшън. Между Трентън и Балтимор Уинстън бе почел малко и после чудесно си беше подремнал. Жалко, че железниците не можеха да правят пари от превозването на пътници, но човек не трябва да купува въздуха, за да пътува със самолет, докато за наземния транспорт трябваше да се строят пътища. Много лошо. Той взе сакото и куфарчето си и се насочи към вратата, като на излизане даде бакшиш на шафнера от първа класа.
— Господин Уинстън? — попита някакъв мъж.
— Точно така.
Човекът показа кожената си служебна карта, която го идентифицираше като федерален агент. На десетина метра от тях с разкопчано палто стоеше партньорът му.
— Моля, последвайте ме.
След тези думи те се превърнаха просто в още трима делови хора, отправили се на важна среща.
Имаше много такива досиета, всяко толкова голямо, че данните трябваше да се съкращават, за да не препълват шкафовете, но въпреки това беше по-удобно да работи с листове хартия, отколкото с компютър, защото му бе трудно да накара компютъра да работи добре на неговия роден език. Проверката на данните нямаше да е сложна. Защото щеше да има още информация от пресата, която да потвърди или промени онова, с което разполагаше. А също защото можеше просто да се поразходи с кола до няколко места или да наблюдава пътищата. Това не беше опасно. Колкото и внимателна и опитна да бе американската секретна служба, тя не беше всесилна. Този Райън имаше семейство, съпруга, която работеше, деца, които ходеха на училище, а самият Райън имаше график, който да спазва. В официалния си дом бяха в безопасност — относителна, поправи се той, защото никое точно определено място не бе наистина безопасно.
Значи всичко беше въпрос на финансиране и планиране. Трябваше му спонсор.
— Колко ви трябват? — попита посредникът.
— Колко имате? — попита евентуалният купувач.
— Със сигурност мога да намеря осемдесет. Навярно даже сто — отвърна посредникът и отпи от бирата си.
— Кога?
— Една седмица става ли? — Намираха се в Найроби, столица на Кения и важен център в този вид търговия. — Биологични изследвания?
— Да, учените, които са ми клиенти, са разработили доста интересен проект.
— За какъв проект става дума? — попита посредникът.
— Това нямам право да ви кажа — беше отговорът. Нито пък щеше да каже кой е клиентът му. Посредникът не реагира, пък и не се интересуваше особено. Любопитството му беше чисто човешко, не професионално. — Ако услугите ви ни задоволят, можем да дойдем за още. — Обичайната примамка. Посредникът кимна и започна съществената част от спазаряването.
— Трябва да разберете, че няма да струва евтино. Първо трябва да събера хората си. Но големият проблем са залавянето и транспортът, износните такси, обичайните бюрократични спънки. — Това означаваше подкупи. През последните няколко години търговията със зелени африкански маймуни се бе разраснала. Доста компании ги използваха за различни експериментални цели. Общо взето това беше лошо за маймуните, но те бяха много. В никакъв случай не бяха застрашен вид, а даже да бяха, посредникът не даваше и пукната пара. Животните бяха национален ресурс на неговата страна, както нефтът за арабите, който се разменяше за твърда валута. Не изпитваше към тях никакви сантиментални чувства. Те хапеха, плюеха и изобщо бяха неприятни малки просячета, колкото и „милички“ да изглеждаха на туристите. Освен това ядяха реколтата на безбройните дребни земеделци в страната и поради тази причина бяха ужасно ненавиждани, каквото и да казваха защитниците на животните.