Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
Топения — всички наричаха точно така първия човек, когото Шооран беше видял в тези земи — беше нещо като майстор на топачката: крещеше и навикваше всички и от дупката в бузата му хвърчаха слюнки. Когато за пръв път видя ваната, Шооран отначало си помисли, че едноокият сигурно е паднал в нея, но пък човек не можеше да издържи в горещия нойт дори и секунда — значи най-вероятно беше получил прозвището си заради професията си.
Когато облаците почваха да почервеняват, работата спираше, пак ги строяваха за молитва, а след това ги хранеха. С недовтасала каша. Докато дъвчеше твърдите зърна, Шооран се чудеше толкова ли е трудно да я направят вкусна — нали просто трябваше да накиснат зърната от вечерта и кашата си ставаше сама. Най-вероятно обаче готвачите си мислеха, че каторжниците трябва да бъдат мъчени, и си изпълняваха задълженията съвестно.
След храна идваше третата молитва, по време на която всички заявяваха братската си любов един към друг. След това биеха провинилите се. Наказанията бяха за какво ли не: за небрежна работа, за сбивания, за ругатни и сквернословия. Най-жестоко биеха събирачите на нойт, ако се разбереше, че са копали чавга и са я яли. Да се яде чавга беше грях и се смяташе за преклонение пред Йороол-Гуй. Топения го бяха били за това първия ден и когато Шооран, който не разбра какво става, каза, че като дете е ял само чавга, набиха и него.
Чак малко преди мръкване на каторжниците им оставаше мъничко свободно време и се оказваше, че и те са живи хора. Едни се опитваха да си позакърпят дрехите, други бъбреха, а от здрача долиташе гласът на някой разказвач:
— Та за сватбата на Йороол-Гуй да ви кажа. Спял си той в далайна и като се събудил — гледа, порасла му нова ръка. Е, не му било за пръв път, нали затова го наричат Многоръкия. Обаче точно такава ръка не бил имал дотогава. Нито виси, нито се люшка, ами стърчи, няма пръсти, нищо няма, само отпред една топка, като глава. Какво да я правиш такава ръка? Ни да хванеш нещо с нея, ни да сграбчиш нещо, само да блъскаш… Обаче какво да блъскаш? И Йороол-Гуй се зачудил какво да блъска…
Отначало Шооран реши да избяга при първа възможност, но скоро се отказа от намерението си. Да избяга не беше трудно — лагерът им се намираше на сухата ивица само на един оройхон от огнените блата, които вече не опираха в далайна като преди и покрай тях можеше да се мине. Шооран обаче реши първо да научи колкото се може повече за тази страна, защото още се надяваше да намери Яавдай тук.
И лека-полека започна да схваща какъв е животът в тази страна. Да схваща, а не да разбира, защото този живот не можеше да се разбере. Тук наистина нищо не принадлежеше на никого, всичко беше общо. Никой не можеше да има нищо, което да го различава от другите. Но ако законът можеше да следи личните вещи, с коремите не беше така. Защото кой може да провери колко си изял? И из обширните поля процъфтяваха кражбите. Нощем цели тълпи тръгваха към съседните оройхони да крадат недозрялата хлебна трева, срещу тях излизаха други, със същата цел. Общинските дежурни пращаха пазачи, но това само влошаваше положението, защото като си пазач, се краде по-лесно. Недозрялата хлебна трева, която в другите земи беше рядкост дори на масата на церегите, тук се ядеше от всички — но затова пък хлябът не достигаше. От страх, че ще ги ограбят, и понеже знаеха, че щом нещо попадне в общите складове, то е изгубено завинаги за тях, жителите убиваха боверите още преди да са порасли и брулеха плодовете на туйваните още зелени, заедно с цветовете. Никога досега Шооран не беше опитвал толкова кисело вино. И ако не беше наъсът, който израстваше всяка нощ, цялата страна неминуемо щеше да гладува.