Кралят на исковете

— Засега не.

— Да не е малолетна?

— О, не. Много си е пълнолетна даже. Кажи ми, че още ме обичаш.

— Не те обичам.

— Лъжеш!

— Най-добре си тръгни още сега, като не забравиш да я вземеш със себе си.

— Разбира се, празникът е твой. Нямах намерение да ти го развалям.

— Точно затова си дошъл, Клей. — Тя се дръпна леко назад, но продължи да танцува.

— Изчакай ме още една година, става ли? — каза той. — Дотогава ще имам двеста милиона. Ще можем да се качим на самолета ми, да зарежем тая дупка и да прекараме остатъка от живота си на някоя яхта. Родителите ти никога няма да ни открият.

Тя спря да се движи.

— Довиждане, Клей.

— Ще те чакам — отвърна той, но бе изблъскан настрани от залитащия Бенет, който изфъфли:

— Извинявам се. — После повлече дъщеря си към другия край на дансинга. Беше ред на Барбара, която стисна Клей за лакътя и го озари с изкуствената си усмивка.

— Да не правим сцени — изсъска Барб, без да движи устни. Двамата започнаха да се клатят тромаво в някакво подобие на танц.

— Ах, благодаря, а вие как сте, мисис Ван Хорн? — запита той, чувствайки се като заек, наполовина погълнат от питон.

— Много добре, докато не те видях. Не помня да сме те канили на нашето скромно празненство.

— Тъкмо си тръгвах.

— Добре. Не бих желала да викам охраната.

— Уверявам ви, че не е нужно.

— Моля те, не проваляй най-хубавия миг от живота й.

— Както казах, тръгвам си.

Музиката спря и Клей се изтръгна от лапите й. Около Ридли отново се бе събрала глутница мъже, но Клей я дръпна и двамата се насочиха към бара, където се бяха струпали повече хора, отколкото на дансинга. Клей грабна една бира в движение и се накани да се отправи към изхода. Около тях отново имаше зяпачи — повечето адвокати, които много настояваха да обсъдят с него радостите на груповия иск, като използваха случая, за да се натиснат на Ридли.

След няколко минути размяна на идиотщини с хора, които ненавиждаше, Клей бе спасен от набит мъжага с взет под наем смокинг, който се материализира пред него и прошепна:

— Охрана. — Изражението на лицето му беше дружелюбно, но иначе изглеждаше професионалист.

— Тръгвам си — прошепна Клей в отговор.

Изгонен от сватбения прием на семейство Ван Хорн. Позорно изхвърлен от славния клуб „Потомак“. Докато се отдалечаваше с колата си, а Ридли се бе увила около него, Клей си каза, че това е един от най-щастливите мигове в живота му.