Кралят на зимата
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #1
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 9545842003
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
Но Артър носеше част от косата на Гуинивиър — една тънка червена плитка, която той криеше под яката си, но аз я видях, когато една сутрин му занесох вода. Той седеше гол до кръста и остреше ножа си за бръснене. Като видя, че забелязах плитката, сви рамене и попита:
— Мислиш, че червената коса носи нещастие ли, Дерфел?
— Всички казват така, господарю.
— А дали са прави? — попита той бронзовото огледало. — За да направиш меча здрав, Дерфел, ти не го закаляваш във вода, а в урината на червенокосо момче. Значи то носи щастие, нали? И какво като носи нещастие червената коса? — Артър замълча, плю върху камъка и започна да плъзга острието на ножа напред-назад. — Нашата задача, Дерфел, е да променяме нещата, а не да ги оставяме такива, каквито са. Защо да не направим така, че червената коса да носи щастие?
— Ти можеш да направиш всичко, господарю — казах аз с тъжна преданост. Той въздъхна.
— Надявам се да е така, Дерфел. Много се надявам. — Той се погледна в огледалото и трепна като допря острието до бузата си. — Мирът е нещо повече от един брак, Дерфел. Трябва да е! Няма да започнем война заради една сватба я. Ако мирът е толкова желан, а той е, тогава не можеш да се откажеш от него само защото един брак не може да бъде сключен, нали?
— Не знам, господарю — казах аз. Знаех само, че моят господар премисляше на глас доводите и оправданията, които се въртяха в главата му и щеше да ги повтаря докато сам започнеше да им вярва. Той беше луд от любов, толкова луд, че за него северът беше юг, а горещината студ. За мен това беше един нов Артър — човек, подчинен на страстта и (смея да кажа) забравил всичко друго освен себе си. Артър се беше издигнал толкова бързо. Вярно е, че във вените му течеше кралска кръв, но той не беше получил нищо от баща си, затова смяташе, че всичко бе постигнал сам. Той се гордееше с това и беше убеден, че знае и може повече от всеки друг с изключение може би на Мерлин. И понеже имаше остър ум, стремежите му често съвпадаха с онова, към което другите хора несъзнателно се стремяха. Затова неговите егоистични амбиции обикновено изглеждаха благородни и далновидни, но в Каер Сус неговите амбиции се сблъскаха с желанията на другите.
Оставих го да се бръсне и излязох навън, където Агравейн, застанал под утринното слънце остреше едно ловно копие.
— Е? — попита ме той.
— Той няма да се ожени за Сийнуин — казах аз. Бяхме далеч, за да може Артър да ни чуе, но дори и да бяхме по-близо, той пак нямаше да ни чуе, защото пееше. Агравейн се изплю.
— Той ще се ожени за която му се каже — каза той и заби копието в една туфа трева. После тръгна към покоите на Тюдрик.
Не мога да кажа дали Горфидид и Кунеглас знаеха какво ставаше, те не бяха постоянно с Артър като нас. Но дори и да е подозирал нещо, Горфидид вероятно е мислел, че похожденията на Артър са без значение. Той сигурно е смятал (ако изобщо е смятал нещо), че Артър ще направи Гуинивиър своя любовница, но ще се ожени за Сийнуин. Подобно уреждане на нещата, и то седмица след годежа, беше проява на лош вкус, но Горфидид никога не се е славел с добър вкус. Той самият се отнасяше така към жените и като всички крале знаеше, че съпругите са за продължаване на династията, а любовниците — за удоволствие. Неговата съпруга беше починала отдавна, но в леглото му се бяха изредили много робини. За Горфидид обеднялата Гуинивиър никога нямаше да бъде нещо повече от робиня, затова според него тя едва ли би могла да бъде заплаха за брака на любимата му дъщеря. Кунеглас беше много по-проницателен и сигурно бе усетил надвисналата беда, но той бе вложил всичките си сили за постигането на този мир и вероятно се е надявал увлечението на Артър по Гуинивиър да премине като лятна буря. А може Горфидид и Кунеглас изобщо да не бяха разбрали, защото не направиха нищо да отстранят Гуинивиър от Каер Сус, макар че дали това щеше да помогне, само Боговете знаят. Агравейн смяташе, че лудостта на Артър можеше и да премине. Той ми каза, че това и друг път се беше случвало с Артър.