Небесносини грехове
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Anita Blake #11
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Небесносини грехове». Краткое содержание книги:
- Мърл какво каза, че ще се случи, ако не останеш близо до мен?
- Заяви, че ще отреже всичките ми пиърсинги с нож, най-вече новите. -Гласът му не прозвуча ни най-малко закачлив. Звучеше разтревожен.
- Най-новите? На зърната? - изрекох полувъпросително.
- Не - поклати глава той.
Ръцете му отидоха към горната част на дънките му и към вече частично разкопчаното копче. Разкопча и второто.
Вдигнах ръце.
- Стоп, това е предостатъчно. Схванах идеята. Сложил си пиърсинг на нещо... там.
- Помислих си „защо не, ще се излекувам за дни, не за седмици или месеци, както е при хората".
Прииска ми се да попитам „Наистина ли не болеше?", но след като среброто прогаря кожата на превръщачите, човек трябва да е мазохист, за да си пробие нещо.
Веднъж бях задала въпрос на един от другите леопарди, който имаше пиърсинги „Защо не със злато?".
Отговорът: „Телата им покриваха златото, зарастваха върху раната. Но не зарастваха върху среброто."
- Мерси за прекалено многото информация, Кейлъб.
Появи се намек за обичайната му усмивка, но погледът му изглеждаше основно притеснен, почти изплашен.
- Опитвам се да направя това, което ми е наредено, това е всичко. Въздъхнах. Нещото, което не бях очаквала, бе да съжалявам Кейлъб. По дяволите, точно сега не ми трябваше още някой, за когото да се грижа. Имах достатъчно проблеми докато се грижа за себе си.
- Добре, но двамата с Натаниел ще върнем Джейсън в „Циркът", за да може той да е там навреме за събуждането на Жан-Клод.
- Ще дойда с вас.
Само го погледнах.
Притеснението избуя напълно пред страха.
- Анита, моля те, знам, че бях като трън в петата, но вече ще се държа добре.
Няма да причинявам никакви проблеми.
Майка наистина ли беше изпратил Кейлъб в случай, че ardeur подрани? Не харесвах Кейлъб, силно; Майка сериозно ли е мислел, че ще го използвам по този начин? Разбира се, първия път, в който срещнах Майка, се бях хранила от него. Освен това, тогава беше и първият път, в който ardeur се появи, и контролът ми не съществуваше. Сега бях по-добра, но това, което направих с Джейсън доказваше, че не съм кой знае колко по-добра. По-късно щях да се оплаквам на Майка за избора му на детегледачка, той вероятно щеше да отвърне с „Ако не Кейлъб, тогава кой?". На това нямах добър отговор. По дяволите, нямах дори лош отговор.
28
Тръгнах, когато пристигнаха още вълци от глутницата на Ричард и писъците започнаха.
Той си имаше половин дузина детегледачки. Не се нуждаеше от мен. По дяволите, дори не ме искаше.
Не знаех какво да правя повече за Ричард. Можех да помогна на глутницата като цяло, но изглежда, да помогна на Ричард, ми беше свръх силите. Имаше нужда от лечение, а това не знаех как се прави. Ако имаш нужда да убиеш някого или да го заплашиш, или дори да го нараниш, аз съм твоето момиче. Можех да действам при самозащита, не бях над убийството при подходяща причина, но самоубийство, това не правя.
Ричард се беше оставил да изстине, енергията му да бъде изсмукана, но не се беше обадил за помощ. Това си беше самоубийство, може би пасивно самоубийство, но намерението беше същото.
Шофираше Джейсън. Той настоя, че цял ден физическите ми реакции бяха странни и нямаше да е добре да получа някой от припадъците зад волана на колата.
Отговорих му, че съм отстранила причината за припадъците като съм поставила кръстове в Цирка.
Той парира с факта, че не бяхме сто процента сигурни, че това е единствената причина да припадам.
Нямаше ли да е по-добре да сме внимателни? С това не можех да споря. Гордостта ми не си заслужаваше да разбия джипа с трима човека вътре. Ако залагах само собствената си кожа, вероятно щях да се пробвам. Обикновено съм по-внимателна с безопасността на другите хора, отколкото с моята.
Фактът че и тримата бяха ликантропи и вероятно щяха да преживеят разрушението подобре от мен, не беше от значение. Ако хвърлиш косматковците през стъклото, не кървят ли?
Бяхме на 21 магистрала и завивахме по 270 шосе, когато подуших рози.
- Надушвате ли това? - попитах.
Джейсън ми хвърли поглед, косата му още беше мокра от душа, бялата му тениска беше на мокри петна, сякаш се беше подсушил набързо и беше пропуснал някои места.
- Какво каза?
- Рози, надушвам рози.
Той погледна зад нас към Натаниел и Кейлъб. Аз бях поканила Натаниел. Кейлъб почти се беше разплакал, когато отказах да го взема. Каквото и да му беше казал Мърл, го беше изплашило истински и много.
Можех да вкуся сладкия, наситен парфюм на задната част на езика си. И никой освен мен не го надушваше. По дяволите.