Падение и подем

Но заедно с тази жажда дойде и ужасяващото просветление. „Не – помислих отчаяно. – Не и това.“

Но вече беше твърде късно. Знаех го.

Мал стисна зъби. Усетих как хватката му става още по-яка и сякаш смазва костите ми. Притокът на сила стана почти непоносим – глух вой, който изпълни главата ми. Сърцето ми думкаше така силно, че можеше и да не издържи. Непременно трябваше да мина през тези двери.

После като по чудо Мал взе да ме дърпа нагоре сантиметър по сантиметър. Драсках по скалата с другата ръка, търсейки ръба, и най-накрая го стигнах. Мал ме хвана и за двете ръце и аз най-накрая се прехвърлих отгоре в безопасност.

Щом пусна китките ми, разтърсващият приток на сила секна. Пролазихме по-далеч от ръба с треперещи мускули, едва поемайки си дъх.

Екливият крясък отново отекна. Жар-птица се стрелна към нас. Надигнахме се на колене. Мал нямаше време да измъкне лъка и се хвърли пред мен с разперени ръце. Жар-птица изпищя и връхлетя отгоре му с извити нокти.

Но сблъсък така и не последва. Жар-птица увисна във въздуха пред нас – острите ù нокти само на сантиметри от гърдите на Мал. Крилете замахнаха веднъж, втори път, тласкайки ни назад с мощна струя. Времето сякаш забави ход. Виждах нашите отражения в огромните ù златисти очи. Клюнът беше остър като бръснач, а перата сякаш излъчваха своя собствена светлина. Въпреки ужаса почувствах благоговение. Жар-птица – това беше Равка. И редно беше да коленичим пред нея.

Тя отново нададе пронизителен писък, после се изви, плясна с криле и политна в сгъстяващия се здрач.

Свлякохме се на земята, едва поемайки си дъх.

– Защо тя спря? – задъхах се.

Проточи се дълъг миг тишина. После Мал проговори:

– Ние вече не преследваме нея – каза.

Той знаеше. Също като мен. Той знаеше.

– Трябва да се махнем оттук – продължи. – Може всеки момент да се върне.

Като в просъница видях как другите тичат към нас по хлъзгавата скала, докато едва-едва се изправяхме. Явно бяха чули писъците.

– Това е тя! – развика се Зоя, сочейки към изчезващия силует. После вдигна ръце, опитвайки да я върне обратно със силен насрещен вихър.

– Зоя, спри! – каза Мал. – Нека си върви.

– Защо? Какво стана? Защо не я убихте?

– Не тя е муската.

– Откъде сте сигурни?

Никой от двамата не отговори.

– Какво става тук?! – кресна Зоя.

– Мал е – отроних най-накрая.

– Мал е какво? – обади се Харшо.

– Мал е третата муска. – Думите излязоха от гърлото ми като хрип, но въпреки това толкова твърди, така уверени и въздействащи, както не бях очаквала.

– Какви ги говориш?! – Юмруците на Зоя се свиха, по бузите ù избиха трескави петна.

– Трябва да си намерим укритие – обади се Толя.

Поехме с куцукане през платото и последвахме останалите нагоре по близкия хълм до бивака, който бяха направили край висока топола.