Опасно за живота

— Носът ти, разбира се, е забележителен — огледа Грязновия „картоф“ зам. главният прокурор. — Но второстепенни дела няма, Слава. На теб ли да го казвам? А за провеждане на разузнавателна операция никой не може да ти стъпи на пръста.

Грязнов поласкано измърмори:

— Е, добрата дума всекиму е приятна.

— Така че заминавай утре — продължи Меркулов. — Молбата ми е да се оправиш за три дни. А ти, Саша…

В този момент рязък звън като за междуградски разговор прекъсна равния глас на Константин Дмитриевич.

Меркулов вдигна слушалката:

— Да, Виктор Петрович, приветствам те пак. Слушам те. Така. Така… Е, благодаря за оперативността. Изпращам при вас Турецки като ръководител на следствената група. Още днес ще тръгне. Радвам се, че се радвате. Е, добре. А ти, Саша — продължи Меркулов, като внимателно затвори слушалката, — заминаваш днес за Питер. Виктор Петрович съобщи следното: в един от пощенските клонове на града служителката е дала показания, че е оформяла пратка, декларирана като лекарство с название „полипептид Хуанхъ“. Името е необичайно, народът сега живо реагира на всичко нетрадиционно, китайско-тибетско-американско, ето защо пощенската служителка го е запомнила. Аз пак ще се обадя на прокурора на Питер Маркашин, за да ти осигурят пълен картбланш.

— Мисля, че той няма да ме обиди — скромно наведе очи Александър.

— Има си хас! Колко сте купонясвали заедно. Както казваше един одески професор: „Немалко бяха бродили те по ония места.“

— Откъде знаеш всичко, Костя? — присви очи Турецки.

— Положението задължава.

Именно затова и се озова Александър Борисович в експреса „Червената стрела“, който пътуваше към Северната Палмира.

Турецки се върна в купето. На масичката имаше две пластмасови кутии с храна. Жената държеше в ръце красива керамична чаша и гледаше през прозореца. Турецки виждаше профила й — високо, наполовина скрито от кестеняв кичур чело, правилен нос, красиво очертана брадичка. Той пак усети необяснимо вълнение и като се ядоса кой знае защо, седна на мястото си. Взе лежащия на масичката вестник „Стрела“ и уж се зачете. Но броят на вестника беше същият, както и при неотдавнашната му командировка и вместо решената кръстословица и брадатите вицове очите му кой знае защо разглеждаха ръцете на жената с дълги пръсти и късо изрязани нокти без лак. „На кого ми прилича? — мъчеше се да разбере Саша, като разглеждаше крадешком спътничката си. — Господи, ами на Рита! Рита Щастлива.“

Наистина тъмнокосата непозната с нещо неуловимо приличаше на русокосата Рита — някогашната силна и трагично прекъсната любов на Саша. С какво? Ами ето, с аристократичната си тънка фигура и с внимателния поглед на умните си очи. И ръцете! Също такива силни, с късо изрязани нокти, за да не късат тънката гума на ръкавиците. Рита на шега се косеше, че никой никога няма да я вземе за безработна светска лъвица — ръцете й издаваха нейната професия.