Парижката книжарница

Докато двамата разговаряха оживено, той имаше време да мисли за друго. Гробището беше само на стотина метра нагоре по уличката, на хълма с църквата. Само няколко тона камък и плахост го разделяха от Манон.

Докато слизаха към долината, тласкани от все по-силните пориви на вятъра, Жан се питаше дали пък Макс не е говорил толкова много само за да не го разпитват за момичето с трактора. Щом влязоха в двора, Жан помоли Катрин да се прибере в стаята им и двамата с Макс застанаха в сянката между къщата и плевнята. Вятърът виеше тихичко и надничаше иззад ъглите.

— Какво искаше да ми кажеш, Макс? — попита меко Жан.

Жордан мълчеше.

— Не е ли по-добре да почакаме, докато отмине вятърът? — попита след малко.

— Толкова ли е лошо?

— Достатъчно лошо е, затова исках да изчакам идването ти, за да ти го кажа. Надявам се, че няма да те улучи смъртоносно.

— Моля те, Макс, кажи ми всичко. Иначе въображението ще ми изиграе някой лош номер.

Нищо чудно да повярвам, че Манон е жива и просто ме е изиграла.

Макс кимна. Мистралът забуча.

— Люк Басе, мъжът на Манон, се оженил повторно три години след смъртта ѝ. За Мила, известна готвачка в областта — подхвана Макс. — Продължил да обработва лозето, което получил от бащата на Манон за сватбата. Произвежда бели и червени вина. Много популярни. Мила има ресторант. Всички го харесват.

Жан Пердю усети как го прониза ревност. Мила и Люк вероятно си живееха много добре. Имаха си лозе, имот, известен ресторант. Сигурно и градина. Живееха в топлия, цъфтящ Прованс, всеки си имаше човек, с когото да разговаря, да сподели вълненията си. Люк просто бе повторил щастието си. Е, сигурно не му е било лесно, но в момента Жан нямаше сили да диференцира гледната си точка.

— Прекрасно — промърмори той по-саркастично, отколкото възнамеряваше.

Макс изпухтя сърдито.

— А ти какво очакваше? Люк да се самобичува, да не поглежда жена, да се храни със сух хляб, смачкани маслини и чесън и да чака смъртта?

— Какво означават тези думи?

— Помисли си и ще разбереш — изсъска Макс. — Всеки тъгува по свой начин. Лозарят Басе е избрал варианта „нова съпруга“. Лошо ли е това? Можеш ли да го обвиниш, че е постъпил така? Много ли държиш да е живял като теб?

Пердю се възмути от дън душа.

— Ще те ударя, Макс!

— Знам — усмихна се младият писател. — Но знам също, че после пак ще остареем заедно. Ти си глупак.

— Мистралът е виновен — обади се мадам Боне, която бе чула караницата им, и с мрачно лице мина по настланата с чакъл алея на път към къщата.

— Съжалявам — пошепна Жан.

— Аз също. Проклетият вятър.

Замълчаха. Всъщност вятърът беше практично извинение.