Парижката книжарница
- Автор: Георге Нина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Слънце
- ISBN: 978-954-742-209-4
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Парижката книжарница». Краткое содержание книги:
Вик му се усмихна съзаклятнически.
„Всяко пътуване свършва, щом се влюбиш“, помисли си Жан, докато наблюдаваше двамата млади, съсредоточени изцяло един към друг.
Макс кимна и погледът му потъмня. Жан също кимна. Само Катрин намери сили да отговори:
— Това не важи за всички.
— Заповядайте, ще ви придружа до къщата.
„Походката ѝ не е като на Манон“, забеляза Пердю, докато я следваше под високите, силни чинари. В короните им пееха птици.
Младата жена се обърна към него и се усмихна.
— Да знаете, че аз съм червеното вино. Виктория. Бялото е мама, Манон. Лозето е нейно.
Жан стисна ръката на Катрин. Допирът на топлите ѝ пръсти го успокои.
Макс не откъсваше очи от Виктория, която се изкачваше по стълбата, вземайки по две стъпала наведнъж. По някое време обаче спря и улови Жан за ръкава.
— Снощи не ти казах най-важното. Това е жената, за която ще се оженя — заяви сериозно, напълно спокойно. — Дори да се окаже, че е твоя дъщеря.
Моя дъщеря? Мили Боже!
Виктория им махна да влязат и ги поведе към стаята за дегустация на вино. Дали бе чула думите на Макс? В усмивката ѝ светеше закачка: „Господинът, който използва салфетки, иска да се ожени за мен? Ще се наложи да се поочука още малко.“
— Вляво са старите изби — обясни високо тя, — там зрее „Виктория“. „Манон“ зрее под сводовете на избата, изкопана под кайсиевата градина. Отивам да доведа баща си, той с радост ще ви покаже имота ни. За кого да съобщя? — завърши тя подчертано театрално и изпрати пламенна усмивка към Макс.
„Това момиче се усмихва с цялото си тяло“, помисли си Пердю.
— Жан Пердю, книжарят — отвърна с леко треперещ глас той.
— Жан Пердю, книжар от Париж — повтори весело Виктория и изчезна.
Катрин, Жан и Макс се заслушаха в леките ѝ стъпки. Очевидно се качи на втория етаж, повървя по коридор, отвори врата и заговори с някого. Разговорът се проточи. Въпрос, отговор, въпрос, отговор…
Стъпките ѝ надолу по стълбите бяха също така атлетични и безгрижни.
— Татко ще дойде само след минута — съобщи тя от прага, кимна им и пак изчезна. В мига преди изчезването се превърна в Манон.
Жан чу крачките на Люк на втория етаж. Чу и отваряне на шкаф, издърпване на чекмедже.
Навън мистралът увеличаваше скоростта си. Удряше се във високите капаци на прозорците, влизаше без усилие между листата на старите кестени и вдигаше сухата пръст между лозите.
Макс излезе безшумно, за да намери Виктория.
Катрин помилва ръката му и пошепна:
— Ще чакам в бистрото. Каквото и да се случи, знай, че те обичам.
„Добре се е сетила да посети царството на Мила“, помисли си Пердю.
Най-сетне стъпките на Люк се чуха по стълбата от втория етаж. Минаха по плочките на коридора и спряха пред вратата на стаята за дегустации.
Жан Пердю се обърна.
Ей сега ще види съпруга на Манон, мъжа, чиято жена бе обичал.
Досега не бе помислил какво иска да му каже.
43.
Люк беше висок колкото него. Светло кестенява, изсушена от слънцето коса, отдавна неподстригвана. Интелигентни светлокафяви очи, обкръжени от множество бръчици. Високо, стройно дърво в джинси и избеляла синя риза. Тяло, оформено от общуването със земята, плодовете и камъка.
Веднага си пролича какво е обичала в него Манон.
Люк Басе притежаваше видима за всеки надеждност, съчетана с емоция и мъжественост. Мъжествеността му не се измерваше с пари, успех и приказки на едро, а със сила, издръжливост и способността да се грижи за семейство, за къща, за парче земя. Такива мъже оставаха обвързани със земята на дедите си. Да продадат част от нея, да я дадат под аренда или дори да я отстъпят на новия зет — за тях това беше като да изгубят ръка или крак.
„Устойчив на времето“ би го определила Лирабел Берние. „Ако като дете си се топлил на отворен прозорец вместо на печката, ако си се катерил по дърветата, вместо да караш колело по тротоара с каска на главата, ако си лудувал навън, вместо да клечиш пред телевизора, като възрастен ще си съвсем друг човек“ — бе убедена тя. Затова през ваканцията изпращаше Жан при бретонските си роднини, пускаше го да играе под дъжда и топлеше водата за къпане в котел на камината. Това беше най-прекрасната баня в живота му.
Защо при появата на Люк Жан си помисли за котела с вряща вода в Бретан?
Защото мъжът на Манон беше също толкова жив и истински.
Изправени рамене, свикнали на работа ръце, позата на тялото — всичко му казваше: Няма да се наведа. А Люк го гледаше с тъмните си очи, проучвайки лицето и тялото му чак до пръстите на краката. Не си подадоха ръка.