Парижката книжарница

Жан изобщо не бе очаквал Люк да прояви съчувствие. Ставаше му все по-ясно защо Манон се е омъжила за своя лозар. Защо го е оставила.

— Беше ад — призна глухо той. Искаше да каже много повече, но думите го задушаваха.

Представяше си как Манон се е взирала във вратата и е чакала да го види на прага.

Не се обърна към Люк. В очите му пареха сълзи от срам.

Люк сложи ръка на рамото му. Жан се обърна и го погледна в очите. Видя дълбоката тъга в тъмните зеници и изведнъж се почувства по-добре.

Двамата стояха на метър един от друг. Погледите им говореха. Казваха онова, което не може да се изрази с думи.

Жан виждаше тъга и нежност, гняв и разбиране. Люк също се питаше какво да правят сега, но имаше смелост да издържи.

Колко хубаво би било да се бях запознал с него по-рано…

Щяха да тъгуват заедно. След омразата и след ревността.

— Трябва да попитам нещо — подхвана Жан. — Откакто я видях, този въпрос не ми дава мира. Виктория… тя…

— Виктория е наша дъщеря. Когато замина за Париж, Манон беше в третия месец. Виктория е зачената през пролетта. Манон вече е знаела, че е болна, но не каза на никого. Избра да роди детето и отказа терапията, когато лекарите я увериха, че дъщеря ѝ ще живее.

Гласът на Люк трепереше все по-силно.

— Манон сама избра смъртта. Каза ми го, когато вече беше много късно… твърде късно, за да се откажем от детето и да започне лечение. Мълчеше пред мен за болестта си чак до писмото, което написа за теб, Жан. Каза ми, че се срамувала, че била справедливо наказана, защото е обичала двама мъже едновременно. За Бога! Като че ли любовта е престъпление! Защо се наказа така, защо?

Двамата мъже стояха един срещу друг и всеки виждаше как другият диша накъсано, преглъща и стиска зъби, за да не се разплаче.

— Искаш ли да знаеш останалото? — попита след малко Люк.

— Да, моля — кимна Жан. — Да, Люк, искам да знам всичко. Но първо искам да ти кажа, че съжалявам. Никога не съм искал да открадна чужда любов. Ужасно съжалявам, че не се отказах от нея и…

— Забрави! — прекъсна го остро Люк. — Не ти се сърдя. Признавам, когато Манон беше в Париж, аз се чувствах забравен. Когато се връщаше при мен, правех всичко, за да ѝ покажа любовта си, и си въобразявах, че ти си измаменият ѝ съпруг. Такъв е животът… Много хора сигурно няма да ни разберат, но аз бях щастлив с Манон. Въпреки всичко.

Люк удари с юмрук по дланта си и в очите му блесна гняв. Жан тревожно зачака продължението.

— Най-много съжалявам, че Манон го преживя толкова тежко. Моята любов щеше да стигне за нея и за теб, кълна се, както нейната стигаше за теб и за мен. Тя не ми отнемаше нищо, никога! Защо не можеше да си прости? Сигурно нямаше да е лесно да живеем ти и аз, и тя… и кой знае още кой. Но животът никога не е лесен, а човек знае хиляди начини да се справи. Тя не биваше да се страхува. Щяхме да намерим решение. Във всяка планина има пътеки. Във всяка.

Дали Люк говореше искрено? Възможно ли беше човек да чувства толкова силно и да е така изпълнен с любов?