Парижката книжарница
- Автор: Георге Нина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Слънце
- ISBN: 978-954-742-209-4
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Парижката книжарница». Краткое содержание книги:
— Ела! — подкани го Люк.
Тръгна напред по коридора, зави надясно, наляво, мина по втори коридор и спря пред светлокафява врата. Пое дълбоко дъх, пъхна ключа в ключалката, завъртя го и натисна бравата.
— Тук умря Манон — обясни просто той.
Стаята не бе голяма, но беше много светла. Изглеждаше така, сякаш някой продължава да я използва. Висок гардероб от масивна дървесина, малко бюро, стол, кресло, до него масичка с отворена книга. Стаята живееше. Не като онази, която бе оставил в Париж. Онази бледа, уморена, тъжна стая, където бе заключил спомените и любовта.
Тук имаше чувството, че обитателката на стаята е излязла само за малко. Висока врата извеждаше към странична тераса, оттам в градина с кестени, бугенвилеи, бадеми, рози и кайсии. Под дърветата се разхождаше снежнобяла котка.
Жан спря пред леглото, покрито с пъстрата завивка, избродирана от Манон преди сватбата ѝ. При него, в Париж. Заедно със завивката бе избродирала и флага с книжната птица.
Люк проследи погледа му.
— Умря в това легло. На Бъдни вечер 1992 година. Попита ме дали ще преживее нощта и аз казах „да“.
Жан се обърна. Очите на Люк бяха потъмнели от болка, лицето му трепереше. Вече не бе в състояние да се владее. Гласът му изтъня, стана пронизителен, изпълнен с мъка.
— Казах „да“. За първи път излъгах жена си.
Преди да осъзнае какво прави, Жан протегна ръце и го прегърна. Люк не се възпротиви. Изрече нещо неразбрано и също го прегърна.
— Каквото, и да сте били един за друг, то не се разруши от онова, което аз бях за нея. Тя не можеше да живее без теб.
— Никога не съм лъгал Манон — повтори Люк, сякаш не бе чул думите на Жан. — Никога, никога…
Тялото му се разтърси от силни тръпки, но Жан не го изпусна от прегръдката си. Люк не плачеше, нито говореше, само трепереше.
Жан си спомни как бе прекарал Бъдни вечер през 1992 г, и се засрами от себе си. Спомни си как бродеше из Париж, ругаеше и пиеше. Докато той се е шляел, Манон се е борила за живота си. И е изгубила битката.
Нищо не усетих, когато тя е умряла. Сърцето ми не се разкъса. Земята не се разтресе. Не ме удари мълния. Нищо.
Люк постепенно се успокои.
— Дневникът на Манон. Обещах да ти го дам, ако се появиш някой ден. Такова беше желанието ѝ. До деня на смъртта си се надяваше да дойдеш.
Разделиха се колебливо.
Люк приседна на дивана и отвори чекмеджето на нощното шкафче.
Жан веднага позна кожения бележник. Манон пишеше в него, когато се срещнаха за първи път във влака за Париж. Тогава плачеше, че напуска своя Юг. Често пишеше в дневника си и нощем, когато не можеше да спи, след като се бяха любили.
Люк стана, протегна ръка с бележника към Жан, но не му го даде веднага.
— И аз ще ти дам нещо — рече спокойно.
Жан предусещаше този момент и не се отдръпна. Само затвори очи.
Юмрукът на Люк го улучи между устната и брадичката.
Не прекалено силно, но достатъчно да му отнеме дъха. Причерня му пред очите и политна към стената. Успокоителният глас на Люк дойде някъде много отдалеч.
— Не си мисли, че те ударих, защото си спал с нея. Когато се ожених за Манон, знаех, че тя няма да се задоволи с един мъж. — Подаде ръка на Жан и му помогна да се изправи. — Ударих те, защото не дойде при нея, преди да умре.
Идеше му да умре от срам.
Нима можеше да сравни забранената, мъртва стая на улица „Монтаняр“ с топлата, светла стая, в която бе умряла Манон?
Сега си спомни. Разбира се, че бе усетил нещо, когато Манон е починала.
В дните преди Коледа се напиваше почти всяка вечер, но пак не можеше да спи истински. В обърканото състояние между съня и будуването я чуваше да говори. Безсмислени, неразбираеми думи. „Пъстри моливи… южна светлина… гарван…“
Сега стоеше в стаята на Манон, убеден, че ще намери тези думи в дневника ѝ.
Сърцето му се успокои. Лицето му пареше от заслужения удар.
— Ще можеш ли да ядеш? — попита смутено Люк. — Мила е направила пиле с лимон.
Жан кимна с усмивка.
Не беше нужно да пита защо Люк е нарекъл виното си „Манон“. Знаеше отговора.
Боние, 24.12.1992
Мама приготвя тринайсетте десерта. Различни ядки, различни плодове, стафиди, двуцветна нуга, маслен сладкиш с канелено мляко, сладкиш с олио. Виктория лежи в люлката си. Бузките ù са розови, очите ѝ сияят от любопитство. Колко прилича на баща си… Люк вече не ме обвинява, че аз си отивам, а Виктория остава. В началото ме обвиняваше.
Тя ще стане южна светлина. Ще огрее света.
Ще помоля Люк, ако Жан все пак дойде, все едно кога, да му даде дневника ми. Вече нямам сили да напиша прощално писмо, което да обясни всичко.