Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
— Какво? Да, да… добре. — Погледна ме. — Ерик каза да отидете там веднага. Аз оставам тук да прикривам района.
След минута двамата с Биан пресякохме улицата и стигнахме до входа на склада. Спряхме и притиснахме гърбове от двете страни на вратата. Прошепнах на Биан:
— Свали предпазителя.
— Ерик каза…
— Не ми пука.
— Вярно.
— Прикривай ме. — Биан приклекна с насочено оръжие и аз обявих: — Влизам.
Нахълтах вътре, търкулнах се, надигнах се на коляно и огледах партера през очилата за нощно виждане. Видях масивните очертания на металообработващи машини, значи не беше склад, а фабрика, най-вероятно за сглобяване на автомобили. Забелязах и трийсет-четирийсет снаряда едър калибър, грижливо подредени един до друг. Обикновено такива елементи не влизат в конструкцията на автомобила, освен ако не е предвиден за еднократно пътуване.
Продължих да се оглеждам. Теоретично партерът трябваше вече да е проверен от хората на Ерик и да се смята за безопасен. Но съм виждал как хора влизат в „прочистени“ стаи, а после ги изнасят на носилка.
Не забелязах нищо освен машините, снарядите и един окървавен труп с половин глава. Пристъпих към подножието на стълбището и прошепнах на Биан:
— Чисто е.
С два скока се озова зад мен и тръгнахме предпазливо по стъпалата, насочвайки оръжията нагоре.
Нечий глас подвикна от горния етаж:
— Ти си Дръмънд, нали?
Усетих, че съм под прицел.
Изкушавах се да изкрещя „Аллах акбар“, но идеята не беше добра, а и едва ли щеше да разсмее някого. Вместо това попитах:
— Къде е Ерик?
— Последвайте ме.
Изкачихме се, завихме наляво и бързо закрачихме по тесен сумрачен коридор с по четири-пет врати от двете страни. Всички бяха отворени, а някои и разбити на трески, вероятно с тарана, който носеше единият от екипа. В края на коридора имаше канцелария и ние влязохме вътре.
Небрежно-съсредоточен, Ерик седеше на едно бюро и клатеше крака. Зад него двама от хората му се целеха с картечни пистолети в шестима араби, изправени до стената.
Ако се съдеше по състоянието на облеклото им, пленниците бяха изненадани в леглата. Единият беше съвсем гол, другият само по гащи — боксерки на червени рози, — а останалите четирима бяха с панталони и тениски. Нито един не носеше обувки и аз подозирах, че едва ли е съвпадение. Най-вероятно хората на Ерик ги бяха събули, за да затруднят евентуален опит за бягство.
Свалих фереджето и очилата за нощно виждане и извадих фенерче от джоба си.
Без видимо съжаление Ерик ни осведоми:
— Освен двамата външни пазачи се наложи да убием още един. Успя да се добере до оръжието си и… така стана… — След кратко мълчание той направи лаконичен обзор на положението. — Ако ви интересува, всички имаха оръжие в стаите си. Сега може и да изглеждат кротки, но определено не са ангели. Освен това прибрахме два лаптопа. Реших, че може да ви заинтересуват.
— Добра идея.
Той посочи към ъгъла на стаята, където лежеше труп с грижливо скръстени на гърдите ръце. Показалците бяха събрани на кръст. Някой имаше чувство за хумор.
Пристъпих по-близо и огледах трупа. В центъра на челото имаше малка дупка, а под тила се разливаше локвичка кръв. Ерик обясни:
— Беше настанен с онзи там.
И той посочи един по-възрастен мъж в края на редицата пленници.
Очите на мъртвеца бяха изцъклени и безметежни, сякаш искаше да покаже, че вече си няма никаква грижа на този свят. Ние обаче щяхме да имаме много сериозен проблем, ако това се окажеше Бин Паша.
Попитах Ерик:
— Сигурен ли си, че никой не е избягал през другия изход?
— Това са всичките.
Тръгнах покрай редицата от шестима пленници, като пред всекиго спирах и насочвах лъча на фенерчето към лицето му. Реакцията на току-що заловен пленник може да е много показателна. Тия шестимата навярно си бяха легнали с чувството за пълна безопасност в един град, населен с техни събратя, а сетне изведнъж ги събудиха някакви странни американци, насочващи оръжия към лицата им.
Редно бе да последват мигове на объркване, страх и недоумение. Или поне така се надявах, защото по правило именно през този кратък период е най-вероятно пленниците да проговорят, да разкрият ценни сведения или да предприемат някакъв невероятно отчаян, дори глупав ход.
И наистина четири от лицата разкриваха тъкмо такива чувства. Страх, тревога, объркване и дори безнадеждност.
Не беше обаче така с предпоследния — по-широкоплещест и мускулест, висок около метър и осемдесет и пет, с широко лице, което ме гледаше с гняв и презрение. Мислено го нарекох Костеливия орех. Освен това в очите му зърнах фанатичен блясък, което винаги е лош знак. Трябваше да го държим под око.