Доктор Паскал

— Вие би трябвало да поговорите с господаря и да го убедите — заключи прислужницата. — Вярно, защо да не се обърне към майка си? Това си е най-естествено.

Клотилд се възмути:

— О, никога! Аз не мога да се нагърбя с такава поръчка. Учителят ще се разсърди, и с право. Мисля, че той по-скоро ще умре от глад, отколкото да яде хляба на баба.

Затова на по-другия ден вечерта, докато им слагаше на масата останки от варено месо, Мартин ги предупреди:

— Няма вече пари, господарю, утре ще ядете само картофи без зехтин и без масло. От три седмици пиете само вода. Сега ще трябва да се лишите и от месо.

Те се развеселиха, пак взеха да се шегуват:

— Ами сол имате ли?

— Има, господарю, има още малко сол.

— Чудесно! Картофи със сол: много са вкусни, когато човек е гладен.

И Мартин си отиде в кухнята, а те отново започнаха да й се подиграват за необикновеното скъперничество. Никога нямало да им предложи и десет франка на заем, криеше своето малко съкровище някъде на сигурно място, което никой не знае. Впрочем те й се присмиваха, без да й се сърдят, защото за такова нещо тя навярно би помислила толкова, колкото и да свали звездите, за да им ги поднесе.

През нощта обаче, като си легнаха, Паскал усети, че Клотилд е трескава, че я измъчва безсъние. Обикновено той я караше да му се изповядва нощем, когато лежаха прегърнати в топлия мрак; и сега тя се осмели да му признае, че се безпокои за него, за себе си, за целия им дом: какво ще правят, като нямат никакви доходи? За миг бе готова да му спомене за майка му. Но не посмя, само каза какво бяха направили двете с Мартин: за намерения стар тефтер, за извадените имена на длъжници, за изпратените напразно сметки, за неполучените пари. При други обстоятелства такова признание щеше дълбоко да го натъжи, той щеше много да се ядоса, да се засегне, че са действували без негово съгласие, в разрез с неговото поведение през целия му професионален живот. Но сега бе силно развълнуван; известно време мълча и това бе достатъчно, за да покаже колко голяма бе в някои мигове тревогата му, която той прикриваше с безгрижното си отношение към мизерията. После прости на Клотилд, развълнувано я притисна до гърдите си и накрая каза, че е постъпила добре, че повече не могат да живеят така. Престанаха да говорят, но Клотилд усещаше, че той не спи, че като нея се мъчи да измисли как да намери необходимите за всекидневните им нужди пари. Такава беше първата им нещастна нощ, нощ на споделено страдание; нея я болеше, че той се измъчва, а той не можеше да понесе мисълта, че тя остава без хляб.