Доктор Паскал

Тогава в Сулейад стана ясно, че бъдещето е тревожно. Чакаше ги черна сиромашия, и то скоро. И Клотилд, която беше всъщност много разумна, първа се изплаши. Докато Паскал беше край нея, тя си запазваше радостното оживление, но щем я оставеше за миг, по-голямата й предвидливост, женската й нежност я караха да изпада в истински ужас, питаше се какво ще стане с него на тази възраст, как ще издържа това тежко домакинство. Дни наред тайно обмисля един план: тя да работи, да печели много пари със своите пастели — нали толкова се възхищаваха на странния й, оригинален талант. Довери се на Мартин и една сутрин й възложи да занесе няколко фантастични букета у търговеца на бои на булевард Север, за когото разправяха, че има роднина художник в Париж. Нейното категорично условие обаче беше той да не излага нищо в Пласан, а всичко да изпрати. Но резултатът се оказа плачевен: търговецът се ужаси от странното й въображение, от разюзданата смелост на изпълнението и заяви, че картините никога няма да се продадат. Клотилд беше отчаяна, едри сълзи бликнаха от очите й. Биваше ли я въобще за нещо? Беше й мъчно, срамно, че нищо не може да направи. И се наложи прислужницата да я утешава, да й обяснява, че може би не всички жени се раждат, за да работят, едни растат като цветя в градините, за да ухаят, а други са житото в нивите, което се смила и храни.

Междувременно Мартин обмисляше друг план: да накара доктора отново да се залови с лекарска практика. Накрая го каза на Клотилд, която веднага й изтъкна трудностите, почти материалната неосъществимост на подобно начинание. Предишния ден бе говорила с Паскал по този въпрос. Той също бе угрижен, смяташе, че единствената възможност за спасение е да започне да работи. Естествено, мисълта да отвори отново лекарски кабинет веднага му бе дошла на ума. Но той вече отдавна бе станал лекарят на бедняците! Как ще посмее да иска да му плащат, след като от толкова години не им вземаше пари? Освен това не беше ли късно на неговата възраст отново да започне да си пробива път? Пък и при всички тези нелепи истории, които се разправяха за него, цялата тази легенда, която хората му бяха създали, че бил налудничав гений, нито един пациент нямаше да се върне при него и щеше да бъде безполезно и жестоко да го карат да направи опит, след който положително щеше да остане с наранено сърце и с празни ръце. Напротив, Клотилд правеше всичко, за да го отклони. Мартин разбра правотата на тези съображения и също извика, че трябва да му попречат да преживее такава мъка. Впрочем, докато разговаряха, у нея се породи нова мисъл: сети се за един стар тефтер, който бе открила в някакъв шкаф и в който навремето бе вписвала визитите на доктора. Много хора не му се бяха издължили и в тефтера бе направен списък с имена, който заемаше цели две страници. Защо сега, когато бяха в беда, да не си поискат от тези хора парите, които те им дължаха? Можеха да го направят, без да споменават на господин Паскал, който винаги бе отказвал да се отнесе до съда. Този път Клотилд се съгласи с нея. Направиха истински заговор: самата Клотилд извади имената на длъжниците и написа разписките, а прислужницата ги разнесе. Но отникъде не получи нито сантим: от врата на врата й отговаряха, че ще видят, сами ще дойдат при доктора. Изминаха десет дена, никой не дойде. Вкъщи бяха останали шест франка, с които можеха да преживеят още два-три дена.