Сън срещу събота
- Автор: Тинчева-Еклесия Мариана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сън срещу събота». Краткое содержание книги:
— Помага бог, Сабри, отпъди това куче да си чуем думите — първа поздрави на турски.
Мюсюлманинът, брадясал, подут от много ракия и зло сърце, в ръката си държеше гьон и шило. Беше се заловил за работа.
— Какво има? — изглеждаше хем сърдит, хем омърлушен.
— Гледам, че си залостил вратата на къщата, помислих, че си заминал… Щях да искам разсад за чушки — приказваше кротко, благо, да не го разлюти, но да разбере на какъв хал е. — Залостил си, че ако се върне Халиде с момичето ти, да не могат да влязат.
— Разсад. Не гледам и не давам разсад! — последните думи на Анастасия го докачиха, отбягваше да спомене невестата си.
— Разсад щях да искам от Халиде, ама не чух какво е сторила — удавила ли се е, от скалите в Кайлъка ли скочила… Тази заран приказваха на мегдана — безстрастно нареждаше, но видя, че акинджията отвори уста, очите му ненадейно смениха цвета си.
— Умряла ли е? — изгъгна от страх да не покаже, че сърцето му е сломено.
— Така разправят. Ти по-добре знаеш къде си я пратил, защо го е сторила… — не се смили от пресъхналите му устни.
— Никъде… никъде не съм я пратил… И малката ли? — ръката му изтърва гьона и шилото, преглътна сухо, за да разбере, че думите излизат от неговите уста. — И Фатме ли умряла? — повтори, загледан в устата на Анастасия да чуе какво ще му отговори, но не дочака думите й: захлупи с тялото си земята, зарида от душа така, както може да се разкайва човек, непроронил сълза от рождението си.
След три дни благодатен проливен дъжд небето през май се отвори, сякаш Бог беше хвърлил честития рай на земята! На тазпетъчния пазар кираджии от разни близки и по-далечни градове разправяха, че към тях падали и градушки; другаде правили молебен за дъжд, щото било засух. Но из цялата плевенска кааза, която броеше 42 села с близо 3500 български къщи, в къщите — 4500 венчила — нашир и надлъж — докъдето стигаха синорите, житото се вдигаше за бъдещ хляб, а дърветата връзваха плодове.
Ако всевишният Бог наистина гледаше от очите на майското слънце, той даваше отплата на хората за тържеството им да пазят живота смирен и благочинен; да се обичат и си прощават един другиму; да работят много шест дни в неделята, а седмия да четат молитви и да почиват!
Седмият ден на неделята беше Гергьовден. След Рождество Христово, Цветница и Великден този празник беше най-спорен за народно веселие, щото се падаше в топло време и християните правеха дълги софри по поляните. Още не съмнало — от фурните се носеше мирис на печени агнета и топъл хляб. Никой не можеше да начене агнето, докато тепсията с курбана на св. Георги не бъде сложена върху руините на някогашната църква „Св. Параскева“ и попът не прочете благослов… Боже мили, колко агнета поръси с китка поп Спас тази неделя! И колко народ се изниза с тави, погачи, бъклици към поляната на сър-пазар… Куцият Моно, който пазеше чисто мястото на пазара, метеше след всяко събиране тук, беше шетал целия вчерашен ден, та тази заран хората да не намерят нито едно буренче сред тревата и нито една фъшкия от добитъка на петъчния пазар.
Като прииждаха към поляните и гледаха пепелището, през ума на мнозина минаваше онази щуротия с каруцата на Емин — но никой не я спомена на глас… Какво бяха говорили с Али бей, народът не чу, ала не можеше да не се разчуе как чорбаджи Маринчо и Влад Петков мъдро бранили честта на християните, та мютевелията поомекнал, дал дума повече такива неща да не стават!
Пак свирджии отрано надуха гайдите, плевенци пак насядаха по рогозки близо до барата. Събираха се и се ограждаха по родове. Родовете на първенците не се деляха много от по-простите хора, но пак бяха настрана. Родът на Банко Банков, бащата на Мита, седна близо до първенците, сякаш имаше да си говорят нещо. Мита беше викнала при своя род и Анастасия. Като сама жена с дете — най-добре й беше там. Нали нямаше своя кошара и свои овце, беше омесила една пита, опекла беше кокошка, купена от петъчния пазар. Живееше от спастрени грошове, а тази пролет насади на нивата на дядо Гънчо боб и царевица.
— Наставнице, сърдя се, че не ме викна аз да ти изора нивата — бащата на Мита седеше близо до даскалицата. — Що да плащаш на Минчо орача, щом аз не мога да ти се отплатя за Мита — хвалеше с честно сърце, пък и такъв му беше нравът — всичко обръщаше на добро.
— Защо ти да ми се отплащаш? На мен Мита ми се е отплатила — Анастасия все мислеше, че стореното от нея е малко, та да я хвалят. Тъй де — нея бяха ограмотявали наставници в Калофер, тя ограмотява момичетата, които след време ще я продължат.
— Отплатата ти е била дотук, ама… Банко климна глава към рода на Йовчо Терзията, после хвана рамото на сина си и го вдигна. — Стоянчо, иди да викнеш Гего! Днес пак ще си поприказваме…