Сън срещу събота
- Автор: Тинчева-Еклесия Мариана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сън срещу събота». Краткое содержание книги:
Мита — мъничка, слабичка, наведе глава, изчерви се. Анастасия не разбра какво е намислил Банко, нещо парна сърцето й.
— Защо само дотук да ми е отплата? Тя и занапред ще учи момичета… Такава събудена, благонравна девица не се среща често.
— Затуй де, тъкмо затуй… — Банко задържаше приказката си, вече изчакваше Гего, тръгнал със Стоянчо насам. — Това момче ще ми става зет. Открай време с Терзията се сватосваме, щом и младите се обичат — да се съберат!
— Мито, защо нищо досега не си ми казала? — Анастасия се обърна към малката даскалица, а очите й се напълниха. — Толкова мило ми е за теб! — стисна ръката й и усети, че трепери цялата.
— Нали до Гергьовден трябваше аз да бъда наставница… Задомя ли се, не мога да ти помагам. Така се разбрах и с тате, и с Гего, ей го, на!
Гего, и той слабичък, ама жилав, стегнат с ален пояс на кръста, поздрави големия род и се удари по челото.
— Стоянчо, ами ние забравихме бъклицата! Тригодишно вино наля баща ми за днешния ден… Иди да го донесеш!
Стоянчо, вече петнайсетгодишен, обърна гръб с неохота, щото усещаше, че докато се върне, ще се каже нещо много топло и хубаво. Гего постоя прав, погледа Мита, без да чуе приказка от устата на Банко, усети, че ръката на стария хвана потурите му — да сяда до него!
— След сватбата ще отворя хан! — годежарят изглеждаше колкото тих, толкова и наперен. — Тате ще продаде двайсет овце и мерата към кайлъшкия гьол… Ще стана ханджия и ще печеля добри пари — говореше така, та да се хареса, искаше да изглежда по-голям.
— Вервам ти, сине, и от мен ще имаш кесия грошове — Банко не мислеше да остане назад, но не му стана весело. — Значи… момичето ми ще бъде ханджийка, ще шета на далекодрумници, така ще печели пари.
Гего стовари ръката си върху коляното му.
— Какво говориш? Мита ще ми отгледа деца, а като направим нова, голяма къща, една одая ще има за школо. Нали ти казах, че я залюбих откакто разби катинара на църковната килия, че с Ваклина да продължат начинанието. Моята невеста трябва да е над другите! — рече го, сякаш не беше роден, и расъл сред плевналии.
Малко преди да започне дългото ядене и още по-дълго хоро, към рогозките на Банковия род дойде и Терзийският с големите бъклици; че като чуха добрата вест за малката даскалица, към тях се прилепиха и първенци, и по-бедни хора; и този Гергьовден набързо кръстиха Геговден. През мостчето на барата от турската махала минаха две жени в шалвари. Християните, насядали най-близо до десния бряг на реката, отначало помислиха, че мюсюлманките трябва само да минат през поляната на пазара и да продължат пътя си. Тъй, ама като стъпиха към веселата страна на моста, двете започнаха да оглеждат рогозките, види се, търсеха някого. Търсеха някого или… комай бяха тръгнали да пасат едно агне — шарено, рунтаво, игриво и… таман за тепсия! Туркините се смахмузиха от многото очи, обърнати към тях, затова попитаха нещо Пашо дърводелеца и подир отговора му тръгнаха право към мястото, дето беше насядал родът на Банко.
— Я гледайте, живи ханъми с живо агне! — Банко наистина се учуди, като видя, че жените идват към него.
— Ханъми ли? Всички, които бяха с гръб, се обърнаха натам, дето гледаше Банко.
— Това са Фатме и Халиде — Анастасия позна изсушеното тяло на дружката си от детинство, пък Фатме, като дърпаше връвчицата на агнето и то не искаше да върви напред, наведе се, хвана го с две ръце през краката и го вдигна като малко дете.
— Сигурно са объркали пътя… Или пак е станало нещо за срам — чорбаджи Маринчо плувна в пот от това, дето се върна в ума му.
Ханъмата и момичето не бързаха много, сиреч — не носеха важна вест, но личеше, че вече знаят кого търсят, вървят натам.
— Добър ден на всички и на теб, Анастасийо… — Халиде стигна до наставницата, рече й на български, леко се поклони. — Носим ти това агне за днешния ден — вече заговори на турски. Езикът на християните й се виждаше труден за пред хора, пък и надали знаеше много български думи.
— Защо за мен? — наставницата се обърка, а в душата й беше хубаво да ги види.
— Праща ти го Сабри. Като чу тази заран свирките и като се сети какъв ден е по християнския календар, рече: „Занеси това агне на даскалицата… Нямам време да го коля и печа.“
— Мислех да купя едно агне, ама сама нали не мога… — искаше да спре думите на Халиде. Никому не беше казала как е крила туркинята и момичето й в къщата на дядо Гънчо. В онези дни, когато целият град пламтеше от разноверска ненавист, кому можеше да довери истината? Кого би зарадвало отмъщението към две невинни души?