Сън срещу събота
- Автор: Тинчева-Еклесия Мариана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сън срещу събота». Краткое содержание книги:
— Пиянски работи, като изтрезнеят, ще забравят всичко — Анастасия искаше да успокои дружката си, дълго не беше я виждала и не бе чувала нищо за нея. — Не случи с акинджията, че сега и момичето ти тормози… Помниш ли като му четох писмото от Фатме ханъм, вечна й памет…
— И момичето ми… я виж! — Халиде обърна очите си към момата, щото Анастасия вече носеше към нея свещта.
— Боже мили! — наставницата прехапа устни от това, което видя на светнало. — Какво е станало с теб, клета Фатме?
Момичето, седемнайсетгодишно, възнисичко, но набито и яко, по външна прилика повече на Сабри, стоеше с обгорени дрехи, обгорени коси и лице, подпухнало от изгаряне.
— Нищо, добра ми наставнице — отвърна спокойно, сякаш от силна уплаха изгореното не го болеше. — В двора бяхме запалили огън и Али бей ме накара да го прескачам… Отначало огънят беше малък, но беят хвърляше сухи дърва в него, каза, че ще ме вземе в къщата си, ако прескоча огън, по-висок от стрехите… Искаше да изгоря, щото нямаме имоти като неговите, пък бил дал дума, че ще прокуди от християните… избягах с мама… — момичето огледа наоколо да разбере къде е, преследвачите няма ли да почукат.
— Тук ще останете двете! Знам мехлем против изгорено и ще намажа лицето ти… Тези дни ще ядем каквото дал бог — тук няма да ви потърсят!
Анастасия остави свещта на пода, изниза се през малката вратница да се качи на горния кат и да залости портата.
Сутринта стана рано, уми косите си, изпра и лененото платно, с което увиваше малкия Гънчо, облече се и отиде да вземе от Манчо овчаря две оки овче мляко. Мина й през ума да купи две-три овце и като плаща за паша по сто гроша годишно на Манчо, той да й дава мляко всяка заран… Щом стигна навеса на кошарата, чу гласа на жена му, после него видя седнал на пън да дои овцете. Веса Манчовица хвърляше в яслите сухо сено за вечерта и както си беше свикнала да вика, осветляваше го за сватбата, за каруцата на Емин, че и за бягството на Халиде с момичето й.
— Цяла нощ пияниците тършували из турските къщи, но не намерили никого. Сигурно двете се крият по лозята и ще се върнат, като застуди времето — Манчовица надникна да види идват ли облаци, а Манчо не чуваше и гръмогласието й; комшии разправяха, че оглушал от неспирното й бърборене, други казваха, че се прави на глух, понеже още на младини разбрал, че не може да й пререкава. Всичко, което е казала Веса, е тъй, спор по него не може да има! — Ама Али бей искал да изгори момата на акинджията, затова хвърлял в огъня сухи дърва… Лош турчин бил Али бей! Фатме ханъм — вечна й памет, остана честна и кротка…
Анастасия разбра, че Манчовица няма скоро да спре, затова отиде до овчаря, бутна рамото му, подаде менчето да й налее току-що издоено мляко. Искаше да си тръгне тихо, незабелязано, ала Веса, като се обърна да гребне с вилата сено, забеляза наставницата. Без да даде знак, че я е видяла, млъкна за миг и поде. — Завчера в Плевен пристигна новият ни владика, дето не знае да говори с хората и хич не го е еня за мъките ни… Не знай ли, не знай ли — щом знае да събира владищина, ще ни научи езика негова милост.
Словата „негова милост“ в устата на Манчовица звучаха като маргаритки, поникнали сред щирей.
— Не искал да пее в църквата литургия, щото не го поканили на сватбата на Нана и Божко. Защо да го канят? Как ще се сношава с народа? Тези дни щял да довтаса протосингелът му — оня дребният, дето не мяза на човешки пастир. Боже, боже, защо утрепаха добрия владика Агапий, той милееше за народа, поправяше мостовете и църквите, отвори училище за момичета… — Веса тъкмеше приказките си за пред Анастасия, понеже преди години бе ходила две-три вечери в къщата на дядо Гънчо, дето даскалицата събираше възрастни за ограмотяване… Никой не можеше да накара Веса да говори това, което не мисли, затова и разкаянието по владика Агапий беше една истина от множеството, вече некрита от хората на епархията.
Наставницата послуша, вдигна пълното менче, обърна се към града — нещо светло и топло нахлу в душата й. Слънцето беше вече високо, денят мамеше надеждите към добро.
Като наближи къщата на дядо Гънчо, видя, че по другия бряг на барата подтичва Мита Банкова. Какво ли можеше да е станало, без да го научи първа Манчовица?
— Наставнице, бързо ела в школото! — Мита не знаеше откъде да подхване, правеше кръгове с ръцете, сочеше към църковния двор.
— Пак ли катинар? — Анастасия остави менчето на земята.
— Не, наставнице, протосингелът пристигнал снощи в късен час и довел две други наставници за момичетата… Преди малко ги въведе в школската одая, та се объркахме…
— Други наставници? И кои са те? — обърса ненадейна пот.