Сън срещу събота

9.

Снощи Мита Гегова спряла да вика за помощ. Раждането на първата й рожба започнало по обед с толкова мъки, че Николина Банкова и Цена Терзийска събрали седем баби от града: палили свещи, кръстили се, молили Бога да й помогне, ама Бог не помогнал. Родилката лежала в несвяст в горната одая на хана, който Гего купи по-лани, след сватбата… По тъмно бабите се разотишли, двете жени тръгнали да платят на попа — той да чете молитви! — пък до одъра на Мита оставили Гего.

— Защо беше тази обич и този хан? — опустял му отведнъж целият свят, като разбрал, че Мита диша, но нито чува, нито може да му отвърне…

В хана тази вечер нямало много мъже; десетина пиели на бавни глътки ракия, а единият — чуждоземен, който не говорил много за себе си, ако че от три дни бил в хана — качил се по стълбите в одаята при Гего и рекъл.

— Остави ме с родилката, може да й помогна — започнал да вади от кожена чанта железца, стъкълца, чисти кърпи, голяма свещ.

— Ти ли? — младият ханджия се загледал в лицето му.

— По-лошо от най-страшното, дето чакате, няма да й направя, ама дай да опитам! — отметнал завивките върху Мита, взел да маже и реже, пък Гего… вместо да викне, да спре непознатия, изгубил говор и цвят, свлякъл се без време на пода.

Незнайният залостил вратата!

По кое време отнесъл долу отрочето, никой не се сетил да погледне сахата, щото чакащите бащи и майки не знаели какво първо да гледат: живороденото бебе от Мита или безсънните очи на мъжа, който рекъл, че до три дни и родилката ще е на крака!

По съмнало вече и децата в Плевен знаеха, че Мита е оживяла от молитвите на поп Димитър, а бебето й донесъл един таласъм.

— Кой е той?

— Защо е дошъл?

— Не гледа ли с лоши очи? — питаха през плет, тръгнаха клюки и страхотии — от чаршията до Дачовата чешма, дето беше ханът.

— Хекимин? Откъде идва? — Анастасия беше вече в двора на хана, под клонаците на голямата круша, дето родствениците на Гего и Мита се събираха за гощавка.

— Хекимин. Идва от Заара, но не казва накъде отива — Гего не знаеше къде да се дене от радост, че има син и невестата му оцеляла. — Тате даде на хекимина златна пара, пък той я оставил до главата на бебето. Бог ни прати този човек…

— И какво е името му? — наставницата вдигна ръка към гърдите си, разкопча бялата риза, повея си.

— Михал било името му… или Михаил, не го чух хубаво. От година насам овдовял, та тръгнал подир съдбата си.

— Трябва да е добър човек — не знаеше какво друго да каже.

— Малко му е да го наречеш добър — Банко кимна към каруцата до обора. — По душа и златни ръце не мяза на нашенци… Разправя, че туй — да вади дете от майка, научил някъде из Французско, дето и други книги за човешкото здраве прочел, и какви ли не чудеса видял… Сега вози покъщнината си, носел и церове, и потреби всякакви за излечение на болни…

— А децата му? — Анастасия се сети за приказката на хаджи Ана, когато вървяха със Захари Княжески по чаршията в Заара.

— Не спомена за деца. Сигурно вече са задомени, човек на възраст е, около петдесет…