Сън срещу събота
- Автор: Тинчева-Еклесия Мариана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сън срещу събота». Краткое содержание книги:
Монахини са от сопотския манастир. Едната е такава върлинеста, че Доротей изглежда пред нея мъниче; Макрина я зове по име, на възраст е комай колкото теб… Другата изглежда схлупена и безбуквена, ама била родственица на протосингела… Дал им дума, че като наставници ще взимат по хиляда гроша годишно… — Мита изсипа думите като чувал на воденица, наведе глава, стъпи върху камъче, обърна го с ходилото. — Наверно не съм ти достойна заместница? — гласът й трепереше.
— Това не е истина, малката ми. От всички моми, които съм учила, най-добрите и храбрите ме продължиха. Върни се в килията и запомни, че никоя монахиня не е по-силна от теб! — сложи длани върху раменете на момичето, стисна ги, сякаш искаше да ги издигне над целия град. — На протосингела кажи, че ще се забавя някое време, имам къщна работа — сети се, че трябва да свари мляко за Гънчо, за двете жени в избата.
— Той тръгна с владиката и някои първенци към конака, там иди и ти!… Монахините нямат вина, нали? — сърцето й се отпусна.
— Монахините нямат вина, почерпи ги със смокиново сладко.
В големия двор на владишкия конак, цъфнал в многобагрия на овошките и тревите, край висока софра под лозницата бяха насядали важни мъже: чорбаджи Маринчо Петров, чорбаджи Цоно Наков, хаджи Константин, Хаджипаков, даскал Емануил Васкидович. Посивелият и попрегърбен Влад Петков седеше до снажен мъж в духовни дрехи — това трябва да беше епископ Партении. До епископа пък се виждаше малката, сякаш свлечена снага на друг духовник в йерейски дрехи и калимавка — йеромонах Доротей, прочут с това, че е сестрин син на известния Найден Геров, а от тази Нова година — протосингел на владика Партении. Възпълничък, с не дотам одухотворено лице, хаджи Дончо Иванов, както бе мирското име на Доротей, на първи очи малко се отличаваше от народа и народът малко би го тачил като пастир, ама…!
Още първата заран, щом се събуди във Враца, заживя с една жажда — да се види по-скоро с корона и скиптър на владишкия трон! Колкото до мерака, нарисуван дори върху образа му, без да говори за него, епархиотите догадиха бързо какво чака хаджи Дончо, щото той сипеше щедри слова по градовете за велики начинания… Най-чудно остана за всички как владиката и протосингелът се разбират, щом Партений не знаеше български, пък Доротей — гръцки. Епископът можеше най-важното: да брои църковните приходи от бедняшки грошове.
Анастасия прихлопи ковашката вратница, тръгна по калдъръмената пътека към софрата с мъжете, които, види се, трябваше да решават нещо голямо не само около женското школо. Сърцето й замря — в двора на конака не беше влизала повече от година.
— Добър ден на високия архиерей, на йеромонаха и на съгражданите ми — спря на няколко крачки от тях.
— Добър ден, наставнице на момичета, добре си дошла! — уважителният Влад Петков се надигна да я посрещне, но се сети, че в Плевен не се гледа с добро око на възрастен мъж, благочинен към по млада невеста — пък и не беше стопанин в двора на своята къща. — Ела тук да се запознаеш с новия ни владика — Влад я повика с глас и ръка.
— Ето ме, ваше преосвещенство! — отиде до мястото на владиката, поклони се, свила ръце на гърдите. — Чух, че сте достоен заместник на епископ Агапий — каза на гръцки.
— Християнката говори гръцки? — Партений вдигна вежди от изненада.
— На гръцки ме учеше архиерейската майка Евгения и за добро го е сторила. Плевналии разправят, че ваше преосвещенство не говори български — речта й беше бавна, сигурна, без желание да засегне владиката, пък и той не се докачи от истината — виждаше му се гордост да не говори с простите хора.
— Помня и благочестивата архиерейска майка, и моя духовен брат Агапий, царство му небесно! — направи кръст с ръка.
— Много мило е, че го помните, щото народът, комуто владиката стори толкова благодеяния, вече го забрави — Анастасия знаеше, че само Влад Петков, Емануил Васкидович и владиката разбират какво говори, други плевенци не доземаха гръцки.
— Ами… — епископ Партений не чакаше такива храбри думи от наставницата; поиска да я жегне за миналото в белградските вестници. — Храня надежди, че ваша милост няма никога да забрави духовния си баща, той ви благославяше в много молитви.
— Няма никога да забравя епископ Агапий, от него съм видяла само добро. Но онези, които отнеха нечестно живота му, искат да го забравят, за да скрият срама си от безчинството — най-сетне стовари дълготаените думи в душата си. Никога с никого в Плевен не бе смяла да спомене името на Агапий след неговата смърт.
— Още не се знае кой, защо го уби. Търновският митрополит вярва, че един ден ще научи правдата… Защо наставницата не седне? — Партений посочи стол до Васкидович.